В най-тъмния миг, преди самото разсъмване...

Щуро ми е. Стяга ме шапката.
Танцува ми се…
Виенски валс ми се танцува.
Що ли не грабна вятъра
и цяла нощ да лудуваме…

И да потъваме в тъмното
безпаметни от желание…
Виенски валс ми се танцува.
Танцува ми се, по дяволите.

Шапката я оставям (и без това стяга проклетата).
Нужно ми е да усещам в косите си вятъра.
Да го пусна в себе си, да ме обладава,
в един валс виенски за двама.
А утрото да ме завари
съгрешила преди разсъмване…

Свистене ли чухте?!...
Не беше вятър… И валс не е…
Отворих крилата си…

wish you were here...

Научих…

Научих, че колкото и да искаш нещо не винаги го получаваш.
Научих, че когато ти обещаят нещо, не означава, че ще го направят.
Научих, че когато не ти е писано, не можеш да направиш нищо, за да промениш това.
Научих, че когато не си достатъчно късметлия, не можеш да обърнеш късмета в своя полза.
Научих, че всеки сам избира дали ще се усмихне или ще заплаче, когато го боли.
Научих, че и да обичаш – любов не се случва, защото това е танц за двама.
Научих, че когато затворят врата пред теб е по-добре да се обърнеш и да тръгнеш по друг път.
Научих, че няма такава сила, която да те направи самодостатъчен, ако си оставил някъде себе си…
Научих, че човек се ражда сам и точно толкова сам умира.
Научих, че е важно да поискаш прошка, защото след миг може да е късно.
Научих, че най-трудното е да простиш, когато в теб се къса… но не е невъзможно.
Както не са невъзможни и повечето от нещата които написах, просто е нужно желание.
Научих, че не е вярно, че когато Бог ти взема нещо е с едничката цел да ти даде друго... никой, дори и Бог не може да ти даде нещо, ако не го искаш, ако не отвориш ръце, очи и сърце...
Научих, че когато един мъж, обича една жена, лишава от шанс всяка друга...
Научих, че когато една жена обича един мъж, му прощава дори липсата на шанс...

... Нищо повече от копнеж по нещо...

ЗАЩОТО...

Седя. Гледам. Мълча. Крясъкът освобождава сълзите. Сълзите не освобождават душата.

Защо?

Това ЗАЩО ми е приседнало и стиска гърлото. И по-добре. Тишина. Тъп звук от сблъсък. Сблъсъкът на мен с мен. Удар. Петно. Следа. Невидима диря на прекъснат път…Отговор няма. Белег в шепата – белег от онова, което няма да свърши с нас… просто защото не е започвало. Защото някой от нас не му даде шанс... Стъпки нанякъде – вероятно към средата на нищото – моето място. Толкова мое, че никой не може да си представи каква самотия е там в средата… И не бързайте да ме опровергаете и да ми споделите, че сте били там – НЕ СТЕ! И СЛАВА НА БОГА, ЧЕ Е ТАКА! Там никой не трябва да стига, повярвайте ми. Никога. Оттам няма път назад. И е само НОЩ! Моето време…

МЕЖДУ….

В ТОВА Е ИСТИНАТА - В ИНТЕРВАЛА МЕЖДУ НОТИТЕ. ВЪВ ПРАЗНОТО ПРОСТРАНСТВО МЕЖДУ ДУМИТЕ. КОГАТО Е ОСТАНАЛО ЕДНО УСЕЩАНЕ И НИЩО ПОВЕЧЕ. НУЖДАЕМ СЕ ОТ МЕЖДУДУМИЕ И ИНТЕРВАЛИ... ЗА ДА СЕ СЛУЧИ ЧУДОТО. ДА СЕ РОДИ ОТ МЕЖДУВРЕМИЕТО НА БЕЗУМИЕТО НИ. И НЕ ДА НИ СПАСИ… ИЛИ ПОГЪЛНЕ С ДЪЛБИНИТЕ СИ… А ДА НИ ВЪРНЕ КЪМ ИЗКОННОТО НАЧАЛО, КОГАТО СМЕ БИЛИ ДОСТАТЪЧНИ НА СЕБЕ СИ САМИТЕ.

ЗАЗОРЯВАНЕ

… В НАЙ-ТЪМНИЯ МИГ, ПРЕДИ САМОТО РАЗСЪМВАНЕ, ЩЕ УСЕТЯ ДЪХА ТИ ВЪВ МОЯ... НЕМИ ЩЕ СМЕ…. ЗАВАРЕНИ БЕЗДИХАННИ В СТРАСТТА НА НАСТРЪХНАЛА ЯРОСТ.. В СРЕДАТА НА НЕСТИНАРСКИ ТРАНС… ОСВЕТЕН ОТ ПЪКЛЕНО ТАНЦУВАЩИ ПЛАМЪЦИ… ОГЪН ПОГЛЪЩА МИГА… ОГЪН ОТ ЗАЗОРЯВАНЕ…
... УТРО НЕ СЕ СЛУЧИ... ВРЕМЕТО СЕ ОТТЕГЛИ... ВПИТИ НОКТИ РАЗДИРАТ ПЛЪТТА НА МИНУТА БЕЗДУМИЕ.... ТИШИНАТА ПРОСКЪРЦА И.... СЧУПИ СЕ... СБЛЪСЪК ... ЕДНА КАПКА ОСТАВИ СЛЕДА ПО СТРАНАТА МИ ПРЕДИ ДА НАМЕРИ НЕЧИЕ РАМО…
… МИГЪТ СЕ СВИ В ТОЧКА … СТРЕЛКИТЕ НЕ МЪРДАТ… ВКАМЕНЕН Е ДИМЪТ НАД СПЯЩА ЖАРАВА… ПЕПЕЛ Е БОЛКАТА… В ТАНЦА ЗА САМ…

...

ПРЕЧИСТЕНИ В ГРЕХА… ДУШИ СЕ СКИТАТ БЕЗПРИЗОРНИ… ПРЕМИНАЛИ ПРЕЗ ТАЙНИ ИЛИ ЯВНИ СБЛЪСЪЦИ СЪС СВЕТОСТТА НА СВОЕТО ПАДЕНИЕ… ПРЕД ТЯХ НЕ СЕ ЛИ ЧУВСТВА НЯКОЙ ДРЕБЕН И МЪРТВО РАЖДАН … И ИЗЛИШЕН… НЕ ЗНАМ! НО ВИЖДАЛА СЪМ КАК В СУМРАКА ГИ ИЗБЯГВАТ С ПОТРЕПЕРВАНЕ… НА ТЕЗИ СЕНКИ САМО ПТИЦА ИМ МИНАВА ПЪТ!

ВЪЛШЕБНА НОЩ…

СРЕЩА

... ТИ СИ ЗАЧЕНАТ В МИГА НА МОЕТО РАЖДАНЕ… ПОЛОВИН ДУША - КРЕЩЯЩА НАСРЕД ПЪТ ЗА СВОЯТА ПОЛОВИНА… И НЯКЪДЕ ДАЛЕЧЕ И ДЪЛБОКО Е ОТЕКНАЛ ТОЗИ ВИК… И Е СЪБУДИЛ СПЯЩ, ЗА ДА СЕ СЛУЧИ….ПОЛОВИН ДУША ВЪВ ВИК НЕИСТОВ НАСРЕД ПЪТ… ЗОВЯЩА ЦЯЛОСТ… ТЪРСЕЩА И ЖАДНА… ОТКЪСНАТА СЪС БОЛКА ОТ СВЕТА НА СЕНКИТЕ… ОСТАНАЛА САМА…. ОБЛЕЧЕНА ВЪВ ПЛЪТ ГРЕХОВНА… ЗАПРАТЕНА В ТЪМАТА НА НЕИЗВЕСТНОСТТА… ДАРЕНА СЪС ОЧИ, РЪЦЕ, СЪРЦЕ, НО… СЛЯПА, ОЧАКВАЩА МИГА НА СЪВЪРШЕНСТВОТО… БЕЗДОМНО СКИТАЩА В НОЩИТЕ, КОГАТО МЕСЕЧИНАТА Е СЧУПЕНА… И ВИЕЩА НА ПЪЛНАТА ЛУНА… ОТ СТЪПКИТЕ Й ДИРИ НЕ ОСТАВАТ… САМО ПРАХТА ПОЛЕПВА ПЛЪТНО ОТ БЕЗПЪТИЦА…. А КЪРВАВА СЛЕДА ОТ НОКТИТЕ Й ИЗПОЧУПЕНИ РИСУВА СИЛУЕТ НА НЯКОЙ БЛИЗЪК…

ЗА МОЯ СПЕЦИАЛЕН ДЕН:)

Anna Sono - Quello Che Vuoi Tu

...

:)))))......

"Важното е да се усмихваш, да благодариш, че си жив и здрав! Човек невинаги има избор и трябва да приеме най-добрата от ограничените възможности." Може и да е истина, но не съм убедена:) в едно обаче съм сигурна - има моменти, когато просто трябва да спреш и да не помръдваш, дори това да те унищожава:)... и разбира се... да продължаваш да се усмихваш...

Свиркам си… :)

Не всичко в тоя шибан живот е прекрасно, но какво пък, случва се. Важното е да не ти пука. Да можеш просто да си свиркаш, каквото и да те сполети. Това казват била рецептата за щастие – да се превърнеш в дебил… Да се пуснеш по реката като пън и да не ти дреме. Може и да е вярно. Поне нищо не пречи да опита човек – дори само веднъж.

Как от река ще се превърна в пън не ми е много ясно, но пък си отрязах косата, напудрих си носа, сложих си чисто нова усмивка, вирнах брадичка и …. Свиркам си!

А каквото има да става, то така или иначе ще се случи, напук на всяка логика и собствените ни решения. Така казваше баба ми, а тя беше мъдър човек.

„Искам” *

Искам да ме изслушаш, без да ме съдиш.
Искам мнението ти, не съвет.
Искам да ми вярваш, без да изискваш.
Искам помощта ти, но не и да решаваш вместо мен.
Искам грижите ти, но не и да ме обезличаваш.
Искам да ме гледаш, без да проектираш твоите неща у мен.
Искам прегръдката ти, да не ме задушава.
Искам да ме окуражаваш, без да ме насилваш.
Искам да ме подкрепяш, без да се нагърбваш с мен.
Искам да ме защитаваш, без лъжи.
Искам да си близо, без да ме завземаш.
Искам да познаваш моите черти, които най-силно те отвращават.
Искам да ги приемаш, без да се опитваш да ги промениш.
Искам да знаеш... че днес може да разчиташ на мен ...
Безусловно.


Благодаря ти Приятелко, че си преписала това, за да го прочета в сайта ти. И както ти, така и аз ще кажа, че написаното по-горе е всичко, което искам да ме сполети. Проблемът е, че аз правя всичко НАОПАКИ, и не съм сигурна, че фактът, че съм обладана от любов е достатъчно извинение… Но пък е достатъчен аргумент за една внезапна смърт.


*„Искам” е само една от приказките.
от "Приказки за размисъл" на Хорхе Букай.
Приказки за приспиване на деца и събуждане на възрастни.

3 Doors Down

Те са по-известни с парчето „Here Without You”. Но аз се сетих тази нощ за друго -
http://www.vbox7.com/play:648847ff


Тя крие своята отворена рана, която просто е превързала…
И никога няма да позволи да я видим…
Тя не може да понесе повече от това,
но не може и да го остави, да си тръгне…
Така е….
Тя не иска този свят…
И всички тези неща, които казва,
докато той просто я заблуждава,
без да има някой, който да чуе нейния плач…
Та потъва в съня… едно място, където да се скрие… Така е…
Тя не иска този свят…
Тази любов, която тя усеща…
Всичко в което е била уверена или е мислила, че е истинско,
изглежда толкова далечно…
Как ще живее тя сега?
Така е…
Тя не иска този свят….
Тези думи, които никога не произнася
пазят живи спомените за всички отминали моменти…
Опитва се да му дава любов,
докато той би молил единствено за повече…
Така е…
Тя не иска този свят…
Картини от живота, който трябва да живее насила,
се появяват нежно в съня й…
Тя ги е виждала и преди,
но никога не са били толкова ясни…
Тя просто се усмихва….
Тя не иска този свят…
Тази любов, която тя усеща…
Всичко в което е била уверена или е мислила, че е истинско,
изглежда толкова далечно…
Как ще живее тя сега?
Така е…
Тя не иска този свят….
И настъпва зората на новата утрин…
Събужда се отново… Сама…
Този път, за да посрещне деня…
Тя просто трябва да го направи,
тъй като е време да си тръгне…
Така е…
Тя не иска този свят…

Другата в мен

С Нея никак не си приличаме. Тя може би е по-добрата ми половинка. Или поне така изглежда на първо четене. Във всеки случай е много различна. Затова и я нарекох – Другата в мен.

Другата в мен може да си позволи да е слаба. Да се сгърчи от болка. Да поплаче от обида. Тя притихва в ъгъла, когато й горчи. Тя е толкова крехка… Тя е просто жена. Нежна и истинска… Другата в мен.
Аз не мога така…

...

Нощ е. Моето време. Мигове на индигов мрак и пурпурни отблясъци. Тихо е.
Тази нощ не е от хубавите. Тя е от онези, които полепват по прозорците и свиват пространството до светлината на нощната лампа. Мракът е толкова гъст, че не съзирам светлините на прозорците отсреща. Толкова лепкав е мракът тази нощ, че едва успявам да си поема дъх. И създава усещането, че се намирам в средата на Нищото…

А може би съм точно там. Знам ли. Някой тази нощ не спи. Още някой. Дали и край него мракът е гъст и лепкав… Дали го души?! Дано не е така. Заболя ме тази нощ. Много. Почувствах се жестока. И много грозна. Чудно е как няколко думички могат да те обърнат с хастара навън. И да ти върнат всичко онова, от отсъствието на което се чувстваш толкова празен… Толкова измислен и фалшив… Почти сламен.

...А мракът е все така гъст и лепкав. И още по-индигово мой, докато минавам през него, за да го опазя в себе си.

***

Един много близък на сърцето ми човек казва, че винаги може да разбере кога нещо в мен не е наред. Само по начина, по който му отговарям. Ставала съм повече от лаконична. Или още по-точно едносрична. Това наблюдение той сподели преди известно време, но едва днес се замислих колко много се е запознал с мен. А сменяме мисли от има-няма седем месеца. И точно в този миг просто затворих врата. Знам колко боли, но знам и че е наложително да го направя. Знам и това, че той ме обича достатъчно, за да приеме решението ми. Все още не усещам нищо, но това е временно. След това приятелство ще остане една голяма кръпка – много грозна и неестествена. Но просто няма как да се случи иначе. Лично аз нямам полезен ход. А той ще ме разбере.

VIP ли… Айде стига простотии

Кви звезди, ква автентичност бе, госпожа Кулезич. Ти в кой свят живееш?! Стига простотии патетични!!!! Я вземете им теглете по една дългосвиреща на тези същества и им ударете по един шамар, та дано се освестят. Въпреки, че това с освестването няма да им се получи, поради простата причина, че там процесът е необратим. Въпросните индивиди отдавна са загубили реалната представа за самите себе си – те живеят в своя си измислен свят и се преживяват като най-добрия човек, когото познават. Да не говорим, че са забравили, че всичко освен слънцето, ако изобщо свети, е с отразена светлина. Звезди!!!!! Айде стига бе! Това вашето вече на нищо не прилича! Заради едното ЕГО ЖЕНСКО, при това съвършено криво разбрано, две клявки станаха за резил, че и не се спират. Пък и кой ли би могъл да спре едно женище дето си е повярвало, че е най-великото на света… или поне в очите на един единствен мъж. Без значение колко е мъж пък въпросният субект. Стига толкова – няма да ги коментирам тези, че бясовете ме хващат, въпреки че тази вечер за първи път гледах пустия му ВИП БРАДЪР и то само, за да се ядосам окончателно.

Е ядосах се.

Ама здраво. Как не ви е срам се чудя и участници и продуценти. Какви глупости правите, че не се сещам. Помагали били – вятър и мъгла. Вие изобщо идея имате ли за какво става дума. Колко пъти тайничко и съвсем по човешки отидохте в някой от тези ДОМОВЕ ЗА ДЕЦА В НЕРАВНОСТОЙНО ПОЛОЖЕНИЕ???? Колко пъти гушнахте поне едно от децата там, за да се почувства обичано и защитено. Защото е много лесно да хвърлиш Н-броя банкноти за „КАУЗАТА” и да си излъскаш съвестта, ако изобщо ти се намира такова нещо. Знаете ли, че децата там се забавляват като се клатят напред назад зад решетките на креватчетата си и дори когато ги извадят от „клетката” продължават да го правят, вместо да хукнат и да се заровят в наличните играчки???? Знаете ли, че на по четири години са нечленоразделни или в най-добрия случай сричат и са единици тези, които ще ви кажат просто изречение? Знаете ли, колко празни са очите на тези деца? Нищо от тези неща не знаете и няма как да е иначе при неистовите крясъци на собственото ви его. Отдавна сте оглушали за всичко останало. А питали ли сте се някога вие, РОДИТЕЛИТЕ, какъв би бил животът ви, ако знаехте, че животът на онова мъничко и доверчиво същество, което отглеждате с толкова любов и грижа струва 50 хиляди или 500 хиляди пари, които обаче вие не притежавате. Не сте нали. Не сте. Всеки път когато се сетя за тези родители благодаря на Бог, че децата ми са живи и здрави. Защото аз познавам такива родител. И знам как броят всеки миг от времето с детето си. И колко е обидно, че заради отсъствието на държава, в което живеем всички вкупом, тези хора са превърнати в просяци. В най-страшните просяци са превърнати - тези, които просят, за да има още едно дихание детето им. Гнусно е! Много гнусно! Само те си знаят как ходят от врата на врата с протегната ръка за МИЛОСТИНЯ! МИЛОСТИНЯ, която единствено може да даде живот на едно дете. ОТВРАТИТЕЛНО Е! ЛИЧНО МЕН МНОГО МЕ Е СРАМ, АМА МНОГО! Заради всеки един от тези родители ме е срам и ми е обидно. Заради самата мен ми е обидно. Заради светналите очички на 4-годишната ми дъщеря, която не ме пуска без целувка и тича срещу мен като се прибирам ми е обидно. Защото нея вече са я преброили като една от онези така наречени електорални единици в бъдеще време, а тя е преди всичко ЧОВЕШКО СЪЩЕСТВО. Защото такива са и всички други деца – били те от онези - много самите, които се забавляват клатейки се или от другите, които знаят, че още са живи само защото ги боли неистово. Това са нашите деца – моето и твоето. Защото никой от нас не е застрахован, но това никога не го мислим. Защото не може една държава да абдикира тотално и да зареже на произвола на съдбата децата си. И да правят благотворителни акции, с които да се бият в гърдите и президент, и всякакви там уж държавни мъже и дами, за да цицат от мизерстващия си народ по левче на обаждане или смс, за да се съберели пари за двама-трима от малчуганите, за които животът е низ от болка. А събраната сума да е повод за гордостта им. Ще повърна! А онези, нашите пари, които даваме на същата тази така наречена държава и отчитаният с апломб бюджетен излишък, да се реже, дели и преразделя за нови возила, за задгранични воаяжи и какви ли не простотии…. Майната й на такава държава бих казала аз! Такава държава заслужава да я няма – да я заличат от картата! И това с особена сила е валидно за територията, наречена Република България, която освен всичко останало е и с претенцията да се зове ДЪРЖАВА!?? Била е! Тогава, когато са се връщали към Преспа слепите български мъже! Тогава е била! Но това е история. Има една приказка, че няма бивш негър (да ме прощават различните по цвят, не искам да ги обидя) имало само мъртъв такъв. Мен обаче вече ме е страх, че тук в страната България няма бивш политик (с уговорката, че политици като такива изобщо няма) и докато не измрат, ще погребваме децата си.

no coment

***

Понякога е обич да си тръгнеш
от хората, които са ти близки.
Оставяш настрана венеца трънен,
и заминаваш тихо – без въздишки.

И знаеш, че след теб не ще извикат
макар за миг да ги е заболяло.
Излишна е фалшивата трагичност
В една отдавна търсена раздяла.

Но има нещо тъжно да съзнаваш,
когато доброволно си отиваш,
че хората които тук остават
без теб ще бъдат малко по-щастливи.

Г. Иванова

???

Докато ровех в гугъл в търсене на нещо, което ми беше нужно, попаднах на някакъв форум, където някой беше попитал „Какво ви липсва?”. Оказа се, че някъде сред дълбокомислените или недотам такива отговори на въпросното питане има една от думичките, които съм фиксирала за търсенето. Както и да е. Каквото търсих намерих. Свърших си работата и се оказа, че в главата ми все още звучи онова питане „Какво ви липсва?”. Някъде там, край него се преплитаха и размитите силуети на мненията, които прочетох. Замислих се на мен какво ми липсва. И в мига, в който си зададох това питане се появи отговора. ЛИПСАТА НА КАКВО ВСЪЩНОСТ Е АДЕКВАТНА – НА ОНОВА, КОЕТО ИСКАМ ИЛИ НА ОНОВА, ОТ КОЕТО ИМАМ НУЖДА? Защото за мен тези две неща винаги са били различни. Едното съдържа до голяма степен собствените ми капризи. Другото е онова, за което ще се преборя на всяка цена. И в този ред на мисли, ако трябва да напиша какво ИСКАМ ще загубя остатъка от живота си в писане на „празни мисли на един празен човек”… Съвсем друга работа е, ако трябва да кажа от какво имам нужда. В главата ми се блъскат няколко съвършено противостоящи си теории и всяка от тях мога да защитя по начин, който да я превърне в аксиома. Точно толкова категорично мога и да я срина същата тази аксиома. Една от тях е, че ЛИПСВА МИ е синоним на ИСКАМ. Но всъщност съвсем не е точно така. Защото нещата никога не са просто черни и бели. А ти какво мислиш?

Прости и простено да ти е!

Днес е денят, в който по традиция би било редно да сведем глава. Денят, в който по традиция по-малките целуват ръка на по-възрастните, за да поискат и да дадат прошка. Колко от нас ще го направят? Колко от нас изобщо ще си спомнят, че това е денят за прошка? Денят, в който могат ако не друго, поне да почетат традицията българска, защото как да научим децата си на добри неща, ако сме забравили корените си?! Поне това бихме могли да направим – да им го покажем, може пък те да го запомнят и да го съхранят, за да не се загуби онзи дух, който ни е толкова нужен и който ни прави хора. Нали за това са традициите, за да ни учат и да ни напомнят да бъдем малко повече човеци.

Аз пък си мисля, че всеки един ден е подходящ да простиш и да поискаш прошка. Съвсем не е нужно да чакаме да настъпи вечерта на Сирни заговезни, за да признаем, че сме сгрешили. И да поискаме прошка. Друг е въпросът дали изобщо си даваме сметка, че не сме били прави. Или, че сме нагрубили някого, че сме обидили. Може би много пъти дори не разбираме, че сме наранили някого. Това обаче не означава, че не сме го направили. Понякога, една наша съвсем невинна наглед шега, може да прозвучи като плесница за другия. Затова не е лошо да сме внимателни. Но това е повече пожелание, отколкото реалност днес. И пак като пожелание, се надявам никой да не затваря обидата в себе си, а да каже – от това ме боли. Струва ми се, че само така можем да научим как да не раняваме другия. Защото няма как да знаем какво се случва в нечие сърце. Понякога е трудно дори в собствените си сърца и мисли да се ориентираме, а камо ли в чуждите, дори те да са ни безкрайно скъпи. Иначе казано, пожелавам си, когато някъде съм сбъркала да ми го покажат на мига, за да мога да поискам прошка и да не бъда груба отново. Пожелавам го и на всички вас. И защото си знам, че съм един от най-грешните хора на тая земя, се надявам да ми простите за волните и неволни грешки. Аз отдавна всичко простих. Надявам се само и на себе си да простя някога.

А ти как мислиш?

Как един човек ни става близък? Какво е нужно, за да го приемеш и да отвориш сърцето си? Кога се случва онази магия, която ти позволява да му кажеш тайните си? Колко време е нужно? И само времето ли е важно?...

Миналата нощ се случи така, че просто отворих едно чекмедже, което много години държах заключено, и излях всичката си вина. Излях я без да му мисля. Казах всичко на глас. За първи път. И го казах на един човек, чиито очи не съм срещала. Но въпреки това, той има специално място в мен. Защо го направих ли? Не знам. Сигурно, защото усещам, че съм една специална част от него. И защото тези усещания са повече от реални. Защото не са просто думи. Защото има нещо много истинско. И защото никога не ме е предал или излъгал. Защото не е бил груб и защото не забравя от какво има нужда душата ми. Защото уважава правото ми на избор и мога да разчитам на подкрепата му. Защото не се чувствам изоставена, дори когато го няма.Толкова много защото... И всяко от тях е някакъв вероятен отговор на питането как така му се доверих. И всяко едно носи частица от цялото. По-важното е, че тази импровизирана изповед, която си спретнах, ми помогна да погледна нещата по друг начин. По-важното е, че получих помощ, за да отключа най-сетне една врата и да я отворя. Успях. Сега се питам само едно – защо позволих на НЕГО да поеме част от болката ми?

Сигурно всеки има своя отговор за това. Защото, както вече съм казвала, в този живот всичко е изключително субективно. Всичко е различно. Защото всеки има своя поглед и своята призма, през която пречупва събитията. Вероятно така се случва да виждаме едно и също нещо по абсолютно различен начин. Затова вероятно много често имаме чувството, че говорим на различни езици и съгласието изглежда невъзможно. Но въпреки това, се случва да срещнем някой, който да стане близък на сърцето ни. Някой, комуто да имаме доверие. Някой, пред когото можем да изречем на глас и най-страшните си тайни. Онези тайни, които предпочитаме да забравим, ако ни е възможно. Тайните, за които си позволяваме само да мислим понякога тайно. И колко близък трябва да е другият, за да му кажем тези тайни на глас? И кое всъщност ни кара да изберем човека, комуто да се доверим? Не знам. Знам обаче, че всеки от нас притежава един безпогрешен компас, който ни посочва правилния човек. И точния момент, може би. Научих и това, че можеш да кажеш нещо на глас или мълчешком само на онзи, който го е грижа за усмивката ти. И не само.

Думите

Думите, които казваме. Думите, които премълчаваме. Думите, които ни е страх да си помислим дори. Думи. Една, две, три – ето ти просто изречение. И колко много неща могат да се кажат с това просто изречение. И колко много неща могат да се премълчат с него. Има думи, които те усмихват. Има думи, които отварят рани. Има и такива, които просто хвърляме срещу вятъра за замазване на положението. Думи всякакви. Едни галят, други режат, трети горчат… Изричаме ги без да се замислим. Поне в повечето случаи. Изричаме ги без да вложим нищо в тях – просто ги изричаме. И за миг не ни минава през ум, че тези казани на глас думи вече са чути. Те престават да бъдат просто думи. Те са ласка. Или нож. Те са надежда. Или смърт. Или нещо друго. Но са НЕЩО. И точно това НЕЩО, което дори не сме премислили в повечето случаи, променя целия свят. И нашия. И този на другите.

Искам да съм риба!

Unde venis et quo tendis?*

Един човек крачи през времето. Стъпките му отекват в пространството. Идва ли или си отива? Все едно. Важното е да не спира. Не и точно сега. Крачката му е уверена. Стъпката твърда. Така се ходи по пътя, който води наникъде. Така се стъпва, когато вече няма какво да губиш. И когато няма значение къде отиваш, защото знаеш, че те е намерил пътят за никъде. И това е единствената посока. Нищо друго не е останало.

Пътища за някъде. Пътища за никъде. Пътища - широки, тесни, прави, криви … стръмни или равни… нагорнища или надолнища… меки завои или стремителни серпентини… пътища. Има ги всякакви. И всеки от тях си има своите пътници. Те крачат различно. Всеки в своето темпо. Срещат се и се разминават. Настигат се и се подминават. А някои дори успяват да се намерят.

*Откъде идваш и къде отиваш?

Случайни мисли

Никой от нас не иска да се чувства просто мръвка. Всеки иска да знае, че този, когото ще пусне до себе си има грижа към сърцето му. Затова се вкарваме в разни тъпи ситуации и филми. Затова после боледуваме дълго и изтощително... А колко по-лесно би било, ако просто сме истински. И ако не ни е страх, че ще ни наранят. Защото сме толкова преходни. Толкова временни. Толкова раними, че не си струва да сменяме маска след маска само за да опитаме да защитим незащитимото. Изключително първобитно звучим предполагам. И много глупаво... но това сме ние. Страхът продължава да е движещата ни сила. Злобата, нашият основен аргумент, а егоизмът ни е само подправката в цялата тази отвратителна каша, която бъркаме ден след ден. Резултатът е налице – лъжи. Безкрайни и непознаващи граници лъжи.
Не мога да си позволя да изпадна в ситуацията на страхливец. Това ме обижда. Обижда ме повече от отношението на страхливците към мен. Всяко зло, на което сме способни е мотивирано от страх. Не мога да бъда зла. Просто защото не се страхувам. Мога да поема отговорността за всичко, което съм направила, правя и ще сторя в живота си. Не мога да броя на дребно. Не мога да мъстя. Или да съм безотговорна към нечие сърце. От моето е останало толкова мъничко... то е повече белег, отколкото сърце, но научи най-важния урок в този живот – ДА ОБИЧА!!! Без страх. Без задни мисли. Без егоизъм. Без да очаква обич в замяна. ПРОСТО ОБИЧА. Може би моят белег ще научи някого да обича по този начин. Дано. Защото всички ние имаме нужда да знаем, че ни обичат. Да знаем, че някой го е грижа за нас. И да знаем, че ако умрем, ще има някой, който ще ни донесе едно бяло цвете с много листа... Аз знам, че има кой да го направи за мен. Това е повече от всичко друго. Най-големият страх е страхът от самотата. От това, че няма да има кой да ни донесе едно бяло цвете…... тогава, когато вече няма да могат да ни наранят.

Покана за ТАНЦ…

Изпращам ти покана -
думите й са изписани на дланта ми
от пламъка на живота.

Недей да скачаш веднага с вик:
"Да, това е което искам! Нека го сторим!"
А просто се изправи тихо
и ела да танцуваш с мен...

Покажи ми как следваш най-дълбоките си желания,
по спирала в болката на болките,
и аз ще ти покажа как навлизам навътре
и как се отварям навън,
за да почувствам целувката на Мистерията,
сладките й устни до моите, всеки ден...

Не ми казвай, че искаш да събереш
целия свят в сърцето си.

Покажи ми как успяваш да продължиш,
след като си направил поредната грешка,
без да изоставяш себе си,
когато си наранен
и се страхуваш да бъдеш необичан...

Разкажи ми историята за това кой си,
и ме познай в историите, в които живея аз.

И когато сме заедно, нека помним,
че всеки един от нас винаги има избор.

Не ми казвай колко прекрасни
могат да бъдат нещата... един ден.

Покажи ми, че можеш да поемеш риска
да бъдеш в пълен мир,
напълно приемащ начина,
по който са нещата точно в този момент.
И отново в следващия,
и в следващия след него...

Наслушала съм се на достатъчно
воински истории за смел героизъм...

Кажи ми как се сгърчваш,
когато се блъснеш в стена,
в нещо, отвъд което не можеш да преминеш
само със силата на собственото си желание.
И какво те пренася отвъд тази стена,
при крехката красота на човешката ти природа...

И след като сме показали един другиму
как сме поставили и опазили чистите, здрави граници,
които ни позволяват да живеем заедно, един до друг,
нека рискуваме и си припомним
как никога не спираме мълчаливо да обичаме тези,
които някога са ни обичали така шумно...

Отведи ме по местата,
които те учат как да танцуваш,
местата, където би рискувал,
оставяйки света да разбие сърцето ти...

И аз ще те отведа по места,
където земята под нозете ми и звездите над мен,
ме карат да се чувствам цяла отново и отново...

Покажи ми как се грижиш за външните неща,
без да им позволяваш те да определят кой си ти...

Когато телата са сити,
но въпреки това вътрешните ни гласове крещят,
че желанията на душите ни имат твърде висока цена,
нека си припомним един на друг,
че това никога няма връзка с парите...

Покажи ми как представяш пред хората и света
историите и песните, които би искал
децата на нашите деца да запомнят...

И аз ще ти покажа,
как се боря не да променям света,
а да го обичам!...

Седни до мен в дългите моменти на споделената самотност,
познавайки както абсолютната ни самота поотделно,
така и безспорната ни принадлежност един на друг.

Танцувай с мен в мълчанието
и в звука на дребните всекидневни разговори,
без да ми противопоставяш нито едното,
нито другото в края на деня.

И когато звукът от всички декларации
на най-искрените ни намерения е вече изчезнал с вятъра,
танцувай с мен в безкрайната пауза,
преди следващото вдишване на великия дух,
който ни диша в самото съществуване,
а не просто запълва празнотата отвън или отвътре...

Не, не казвай "ДА!".

Просто поеми ръката ми и...
ТАНЦУВАЙ С МЕН!...


Орая, Планинският мечтател

Можеше да бъде хубаво

Можеше, стига усещанията ни за света да съвпадаха поне мъничко. И ако успявахме да се усетим един друг, когато това е изключително нужно на другия. Ако желанието да вървим в собствените си коловози, недопускайки промяна на курса дори на инч, не беше толкова истерично-категорично. Някъде, някога четох, че за да има смисъл в едни отношения то хубавите и лошите мигове би трябвало да са в съотношение 5 към 1. Познавайки донякъде човешката порода аз бих редуцирала този резултат до 2:1, но поне толкова.
Заболява ме от това „можеше да бъде хубаво”. Горчи когато виждам как тези думички рисуват една крехка бръчка под очите на скъп човек. Поредната незабележима драскотина на една несъстояла се надежда. Само като си помисля... колко пъти един човек се сблъсква с тези думички. Добре, че имаме способността да забравяме и прощаваме, защото иначе вероятно никога не бихме пристъпили към някой друг. Понякога се питам защо става така. Може би защото искаме повече, отколкото сме склонни да дадем. Или не искаме да прескочим своя си начин на съществуване, където ни е удобно. Или просто ни мързи да се напънем. Или… още хиляди или … но нито едно не е универсалният отговор. Може би такъв отговор не съществува. Въпреки, че някои твърдят, че проблемът е не в това да се намери отговор, а в правилното формулиране на въпроса. Все тая. Нещата продължават да се случват във времето и пространството, въпреки нас. Следват някаква своя си, необяснима логика. А тя не се съобразява с капризите ни. И като става дума за капризи се сетих, че е излишно да се учудваме, когато нещо се разпада пред очите ни, щом сме пропуснали да бъдем поне малко отговорни, сред всичките си несъществени желания. И изглежда няма никакво значение дали ще има някой до теб, ако липсват мисли, които не само да смените, но и да разберете. Щом го няма онзи фин радар, който да ви посочи мига за глътката нежност, от която другият има нужда какъв е смисълът да се заблуждавате. Никой няма нужда от един измислен свят, където дори обидите звучат като комплимент…. Можеше да бъде хубаво… Ако мамехме по-рядко и не пестяхме обич... Ако си имахме поне малко доверие…

Всяка жена...

ВСЯКА ЖЕНА ТРЯБВА ДА ИМА... една стара любов, за която да мисли, че може да върне... и една, която да й напомня колко далеч е стигнала... достатъчно собствени пари, които да й позволят да наеме жилище, дори и да не го желае...нещо стилно, което да облече, ако работодателят или мъжът на живота й иска да се види с нея на часа... младост, която иска да остави в миналото...едно минало, достатъчно интересно, за да я стопли на старини...комплект отвертки...и сутиен от черна дантела...един приятел, който винаги я кара да се смее...и един, която я кара да плаче...малка, но страхотна мебел, която не е принадлежала преди това на някой друг от семейството...осем чинии, чаши за вино със столче, които си пасват и една невероятна рецепта, която ще накара гостите й да си оближат пръстите.........чувството, че контролира съдбата си. ......

ВСЯКA ЖЕНА ТРЯБВА ДА ЗНАЕ ... как да се влюби, без да изгуби себе си...как да напусне работа, да скъсa с любовник и да спори с приятел без да изгуби приятелството...как да бъде по-напориста и кога да си тръгне...че не може да промени дължината на прасеца, обиколката на бедрата и произхода на родителите си...че детството й може да не е било перфектно, но е приключило...какво би направила и какво не би направила за любовта... нещо повече...как да живее сама, дори да не й харесва това... на кого може да вярва и на кого не може да вярва и да не го приема навътре... къде да отиде...независимо дали това е кухнята на най-добрата й приятелка или малка хижа в планината, когато душата й има нужда от утеха... какво може и какво не може да да довърши за ден, месец, година....................................

ВСЯКА ЖЕНА ТРЯБВА ДА МОЖЕ... да тачи традицията и да цени новото...да смени предпазител и да изплете дантела...да успокои духа и да разпали страст...да бъде опора и да намери закрила...да преглътне сълза и да предизвика усмивка...да стегне багаж за ** минути и да създаде уют за цял живот...

Намерено в мрежата:))))))

Посвещава се на децата на 60-те, 70-те и 80-те години на 20 век


Ако сте били дете тогава, като погледнете назад, ще ви бъде трудно да повярвате, че сте успели да доживеете днешния ден. Ние се возехме на коли без предпазни колани и без въздушни възглавници. Креватчетата ни бяха оцветени в ярки бои с голямо съдържание на олово. На шишенцата с лекарства нямаше секретни капачета, вратите често не се заключваха, а шкафовете в къщи не се заключваха никога. Пиехме вода от улични чешмички, а не от пластмасови бутилки. На никого дори не би му хрумнало да кара колело с каска. Ужас, нали!

С часове си правехме самоделни колички от дъски и лагери, намерени на някое бунище, и едва когато вече летяхме по нанадолнището си спомняхме, че сме забравили да им сложим спирачки. Сутрин излизахме от къщи, играехме по цял ден и се прибирахме, когато запалваха уличното осветление – там където го имаше. И през цялото това време никой не можеше да разбере къде сме. Нямаше мобилни телефони, представяте ли си!

Няколко човека ядяхме един сладолед и пиехме лимонада от една и съща бутилка - и никой не умря. Нямахме компютри, 3D игри, компактдискове, GSM-и, 160 канала кабелна телевизия, интернет и на тълпи ходехме на кино, защото нямаше дори видео!

Затова пък имахме приятели. Излизахме от къщи и ги намирахме. Ако някой ни трябваше, отивахме у тях и се виждахме с него. Просто така, без предварително обаждане! Сами в този жесток и опасен свят. Без охрана. Как изобщо сме оживели?
Измисляхме сами игрите си, крадяхме череши и ги ядяхме с костилките – и на никой костилките не му прорастваха в корема. През междучасията се пръскахме с вода от многократни спринцовки и бутилки от „Веро”. Нашите постъпки си бяха наши собствени и ние бяхме готови за последствията. Порязвахме се, ходехме в синини и натъртвания или си чупехме кокалите – но никой никого не съдеше. Смятахме, че за всичко сме си виновни ние самите. Представата, че можеш да се откупиш от ченгетата или да се скатаеш от казармата практически не съществуваше. Родителите от онези времена винаги вземаха страната на закона, можете ли да си го представите?!

Да-а-а, такива бяхме, а ето какви станахме:

01. Без да искаш въвеждаш пин кода си на микровълновата

02. Не си играл на пасианс с истински карти от години

03. Не можеш да си намериш колата на паркинга, освен ако не я повикаш с алармата

04. Баба ти говори повече за Есмералда и Рич, отколкото за собствените си деца

05. Знаеш повече за проблемите на Брад Пит, отколкото за тези на собствения си брат

06. Чуваш по новините, че 50 човека са били взривени и сменяш канала, защото не е нищо ново

07. Сваляш си обувките, преди да влезеш... в самолета

08. Имаш списък с 15 телефонни номера, за да се обадиш на 3 членното си семейство

10. Най-добрият приятел на човека вече не е кучето, а мобилният телефон

11. Звъниш си всяка сутрин... за да си намериш мобилния телефон

12. Тъпо ти е, че не можеш да звъннеш и на дистанционното на телевизора, като изчезне

13. Чудиш се на къде да насочиш мебелите си в стаите, където нямаш телевизор

14. Не знаеш ничий телефон наизуст, дори собствения си, защото всички са ти в GSM-a

15. Да си забравиш GSM-a в къщи е драма. Единственото по-страшно е да го загубиш!

16. Децата ти играят футбол всеки ден... пред компютъра

17. 10-годишният ти племенник не може да говори много, но може да чати перфектно

18. 10-годишният ти племенник пише по-бързо на клавиатурата, отколкото говори

19. Не си модерен, ако вече си на повече от 20 и още не си спал с някой от твоя пол

20. Ако си на тийнейджърски купон, можеш да пикаеш навсякъде, но не и в тоалетната. Тя е само за секс

21. Повечето хора родени около 1990 вече са правили повече секс от теб

22. Ако слушаш песни, чиито текст има смисъл, значи или си прекалено стар или прекалено гей

23. Цената на квадратен метър в центъра на столицата ти е по-ниска от цената на квадратен сантиметър в любимия ти уебсайт

24. Сложил си парола на файла с паролите си

25. Пращаш е-мейли на колегата в съседния офис

26. Като причина да не поддържаш връзка с роднини и приятели изтъкваш, че нямат е-мейли

27. Проверяваш си е-мейла по 5 пъти на ден, но нямаш време да поговориш с майка си повече от веднъж седмично

28. Ако не получаваш поща вкъщи повече от седмица, се чувстваш пренебрегнат, макар да получаваш редовно само глупави реклами. Ако обаче не получиш никакъв е-мейл за повече от ден-два, даже спам-ът започва да ти липсва

29. Мразиш да пишеш с химикал, защото няма спелинг чек (проверка на правописа)

30. Използваш си телефона повече за писане, отколкото за говорене

31. Оплакваш се, че на GSM-ът ти нямаш "copy" - "paste"

32. Купил си си дигитална камера, за да правиш колкото си искаш снимки и сега имаш толкова много, че нямаш време да ги гледаш

33. Спираш пред къщи с колата и използваш GSM-a, за да провериш дали няма някой вкъщи, за да ти помогне с покупките

34. Ядосваш се на приятелите ти, че закъсняват с 5 минути и още не са ти звъннали на GSM-a

35. Децата ти не искат да ядат храна, която не е танцувала по телевизията

36. Ставаш сутрин и влизаш в Интернет, преди да влезеш в кухнята да си направиш кафе

37. Колкото повече си разпределяш времето, толкова по-малко ти остава

38. Слагаш наклонени усмивки, дори когато пишеш с химикал

39. Накланяш си главата на една страна, когато се усмихваш

40. Четеш това и клатиш глава, и се усмихваш

41. Дори още по-лошо, знаеш на кого точно ще препратиш тази статия

42. Прекалено си зает, за да забележиш, че на този списък му липсва номер 9

43. Даже се връщаш назад, за да видиш, наистина ли няма номер 9

44. А сега се усмихваш. Хайде, препрати го на приятелите си, знам че ти се иска!

Безсъници

Онова малко дяволче пак се е разтърчало из главата ми и чопли ли чопли… Само да го пипна и ще види то…. Ще ме барнеш, ама друг път, квичи в отговор проклетникът и не се спира нито за миг. Тук побутне, там пощипне и се чувства господар в средата на Нищото. Голяма игра ще падне и тази нощ. Добре, че съм му свикнала. Има да се надбягваме и надлъгваме до съмване. Обичам го този малък злодей. Може би, защото прилича на мен. Нито чува, нито иска да знае, когато си навие нещо на пръста. Ако е нужно, обръща всичко с хастара наопаки. И не се спира. Не признава никакви ограничения. Забраните отпадат. Пристига и си тръгва неочаквано. Хвърля шепа думи без предупреждение. Наднича иззад ъгъла. Смехът му звънва, напук на неслучайна сълза. И все чопли… Замерва ме с неканени мисли. Пробутва ми загърбени идеи. Води ме в забранени територии. Пресича на червено и си тананика. Подсвирва след случаен минувач. Притичва през съня на някой буден. Танцува по ръба на острието. Накъсва вярата. Разпъва ме на собствените ми мечти. Доволно примижава и изчезва, а стъпките му тупкат меко в безвремието на нощта – насам, натам, нанякъде...

Пътища

Един мъдрец казва: Кръстопътят е свещено място. На него, човекът трябва да вземе решение. Ето защо боговете обикновено спят и ядат по кръстопътищата. Там, където се пресичат пътищата, са концентрирани две големи сили - пътят, който ще бъде избран и пътят, който ще трябва да бъде отхвърлен. Двата са превърнати в единствен път, но само за кратък период от време. Човекът може да си почине, да поспи малко и дори да се посъветва с боговете, които населяват кръстопътя. Но никой не може да остане там завинаги: щом изборът е направен, той трябва да върви без да мисли за пътя, който е отхвърлил. В противен случай кръстопътят става проклятие.

Увод

Пътищата са за да вървиш по тях, а не за да те отведат до някъде:)