събота, 31 януари 2009 г.

Случайни мисли

Никой от нас не иска да се чувства просто мръвка. Всеки иска да знае, че този, когото ще пусне до себе си има грижа към сърцето му. Затова се вкарваме в разни тъпи ситуации и филми. Затова после боледуваме дълго и изтощително... А колко по-лесно би било, ако просто сме истински. И ако не ни е страх, че ще ни наранят. Защото сме толкова преходни. Толкова временни. Толкова раними, че не си струва да сменяме маска след маска само за да опитаме да защитим незащитимото. Изключително първобитно звучим предполагам. И много глупаво... но това сме ние. Страхът продължава да е движещата ни сила. Злобата, нашият основен аргумент, а егоизмът ни е само подправката в цялата тази отвратителна каша, която бъркаме ден след ден. Резултатът е налице – лъжи. Безкрайни и непознаващи граници лъжи.
Не мога да си позволя да изпадна в ситуацията на страхливец. Това ме обижда. Обижда ме повече от отношението на страхливците към мен. Всяко зло, на което сме способни е мотивирано от страх. Не мога да бъда зла. Просто защото не се страхувам. Мога да поема отговорността за всичко, което съм направила, правя и ще сторя в живота си. Не мога да броя на дребно. Не мога да мъстя. Или да съм безотговорна към нечие сърце. От моето е останало толкова мъничко... то е повече белег, отколкото сърце, но научи най-важния урок в този живот – ДА ОБИЧА!!! Без страх. Без задни мисли. Без егоизъм. Без да очаква обич в замяна. ПРОСТО ОБИЧА. Може би моят белег ще научи някого да обича по този начин. Дано. Защото всички ние имаме нужда да знаем, че ни обичат. Да знаем, че някой го е грижа за нас. И да знаем, че ако умрем, ще има някой, който ще ни донесе едно бяло цвете с много листа... Аз знам, че има кой да го направи за мен. Това е повече от всичко друго. Най-големият страх е страхът от самотата. От това, че няма да има кой да ни донесе едно бяло цвете…... тогава, когато вече няма да могат да ни наранят.

неделя, 25 януари 2009 г.

Покана за ТАНЦ…

Изпращам ти покана -
думите й са изписани на дланта ми
от пламъка на живота.

Недей да скачаш веднага с вик:
"Да, това е което искам! Нека го сторим!"
А просто се изправи тихо
и ела да танцуваш с мен...

Покажи ми как следваш най-дълбоките си желания,
по спирала в болката на болките,
и аз ще ти покажа как навлизам навътре
и как се отварям навън,
за да почувствам целувката на Мистерията,
сладките й устни до моите, всеки ден...

Не ми казвай, че искаш да събереш
целия свят в сърцето си.

Покажи ми как успяваш да продължиш,
след като си направил поредната грешка,
без да изоставяш себе си,
когато си наранен
и се страхуваш да бъдеш необичан...

Разкажи ми историята за това кой си,
и ме познай в историите, в които живея аз.

И когато сме заедно, нека помним,
че всеки един от нас винаги има избор.

Не ми казвай колко прекрасни
могат да бъдат нещата... един ден.

Покажи ми, че можеш да поемеш риска
да бъдеш в пълен мир,
напълно приемащ начина,
по който са нещата точно в този момент.
И отново в следващия,
и в следващия след него...

Наслушала съм се на достатъчно
воински истории за смел героизъм...

Кажи ми как се сгърчваш,
когато се блъснеш в стена,
в нещо, отвъд което не можеш да преминеш
само със силата на собственото си желание.
И какво те пренася отвъд тази стена,
при крехката красота на човешката ти природа...

И след като сме показали един другиму
как сме поставили и опазили чистите, здрави граници,
които ни позволяват да живеем заедно, един до друг,
нека рискуваме и си припомним
как никога не спираме мълчаливо да обичаме тези,
които някога са ни обичали така шумно...

Отведи ме по местата,
които те учат как да танцуваш,
местата, където би рискувал,
оставяйки света да разбие сърцето ти...

И аз ще те отведа по места,
където земята под нозете ми и звездите над мен,
ме карат да се чувствам цяла отново и отново...

Покажи ми как се грижиш за външните неща,
без да им позволяваш те да определят кой си ти...

Когато телата са сити,
но въпреки това вътрешните ни гласове крещят,
че желанията на душите ни имат твърде висока цена,
нека си припомним един на друг,
че това никога няма връзка с парите...

Покажи ми как представяш пред хората и света
историите и песните, които би искал
децата на нашите деца да запомнят...

И аз ще ти покажа,
как се боря не да променям света,
а да го обичам!...

Седни до мен в дългите моменти на споделената самотност,
познавайки както абсолютната ни самота поотделно,
така и безспорната ни принадлежност един на друг.

Танцувай с мен в мълчанието
и в звука на дребните всекидневни разговори,
без да ми противопоставяш нито едното,
нито другото в края на деня.

И когато звукът от всички декларации
на най-искрените ни намерения е вече изчезнал с вятъра,
танцувай с мен в безкрайната пауза,
преди следващото вдишване на великия дух,
който ни диша в самото съществуване,
а не просто запълва празнотата отвън или отвътре...

Не, не казвай "ДА!".

Просто поеми ръката ми и...
ТАНЦУВАЙ С МЕН!...


Орая, Планинският мечтател

четвъртък, 22 януари 2009 г.

Можеше да бъде хубаво

Можеше, стига усещанията ни за света да съвпадаха поне мъничко. И ако успявахме да се усетим един друг, когато това е изключително нужно на другия. Ако желанието да вървим в собствените си коловози, недопускайки промяна на курса дори на инч, не беше толкова истерично-категорично. Някъде, някога четох, че за да има смисъл в едни отношения то хубавите и лошите мигове би трябвало да са в съотношение 5 към 1. Познавайки донякъде човешката порода аз бих редуцирала този резултат до 2:1, но поне толкова.
Заболява ме от това „можеше да бъде хубаво”. Горчи когато виждам как тези думички рисуват една крехка бръчка под очите на скъп човек. Поредната незабележима драскотина на една несъстояла се надежда. Само като си помисля... колко пъти един човек се сблъсква с тези думички. Добре, че имаме способността да забравяме и прощаваме, защото иначе вероятно никога не бихме пристъпили към някой друг. Понякога се питам защо става така. Може би защото искаме повече, отколкото сме склонни да дадем. Или не искаме да прескочим своя си начин на съществуване, където ни е удобно. Или просто ни мързи да се напънем. Или… още хиляди или … но нито едно не е универсалният отговор. Може би такъв отговор не съществува. Въпреки, че някои твърдят, че проблемът е не в това да се намери отговор, а в правилното формулиране на въпроса. Все тая. Нещата продължават да се случват във времето и пространството, въпреки нас. Следват някаква своя си, необяснима логика. А тя не се съобразява с капризите ни. И като става дума за капризи се сетих, че е излишно да се учудваме, когато нещо се разпада пред очите ни, щом сме пропуснали да бъдем поне малко отговорни, сред всичките си несъществени желания. И изглежда няма никакво значение дали ще има някой до теб, ако липсват мисли, които не само да смените, но и да разберете. Щом го няма онзи фин радар, който да ви посочи мига за глътката нежност, от която другият има нужда какъв е смисълът да се заблуждавате. Никой няма нужда от един измислен свят, където дори обидите звучат като комплимент…. Можеше да бъде хубаво… Ако мамехме по-рядко и не пестяхме обич... Ако си имахме поне малко доверие…

сряда, 21 януари 2009 г.

Всяка жена...

ВСЯКА ЖЕНА ТРЯБВА ДА ИМА... една стара любов, за която да мисли, че може да върне... и една, която да й напомня колко далеч е стигнала... достатъчно собствени пари, които да й позволят да наеме жилище, дори и да не го желае...нещо стилно, което да облече, ако работодателят или мъжът на живота й иска да се види с нея на часа... младост, която иска да остави в миналото...едно минало, достатъчно интересно, за да я стопли на старини...комплект отвертки...и сутиен от черна дантела...един приятел, който винаги я кара да се смее...и един, която я кара да плаче...малка, но страхотна мебел, която не е принадлежала преди това на някой друг от семейството...осем чинии, чаши за вино със столче, които си пасват и една невероятна рецепта, която ще накара гостите й да си оближат пръстите.........чувството, че контролира съдбата си. ......

ВСЯКA ЖЕНА ТРЯБВА ДА ЗНАЕ ... как да се влюби, без да изгуби себе си...как да напусне работа, да скъсa с любовник и да спори с приятел без да изгуби приятелството...как да бъде по-напориста и кога да си тръгне...че не може да промени дължината на прасеца, обиколката на бедрата и произхода на родителите си...че детството й може да не е било перфектно, но е приключило...какво би направила и какво не би направила за любовта... нещо повече...как да живее сама, дори да не й харесва това... на кого може да вярва и на кого не може да вярва и да не го приема навътре... къде да отиде...независимо дали това е кухнята на най-добрата й приятелка или малка хижа в планината, когато душата й има нужда от утеха... какво може и какво не може да да довърши за ден, месец, година....................................

ВСЯКА ЖЕНА ТРЯБВА ДА МОЖЕ... да тачи традицията и да цени новото...да смени предпазител и да изплете дантела...да успокои духа и да разпали страст...да бъде опора и да намери закрила...да преглътне сълза и да предизвика усмивка...да стегне багаж за ** минути и да създаде уют за цял живот...

вторник, 20 януари 2009 г.

Намерено в мрежата:))))))



Посвещава се на децата на 60-те, 70-те и 80-те години на 20 век


Ако сте били дете тогава, като погледнете назад, ще ви бъде трудно да повярвате, че сте успели да доживеете днешния ден. Ние се возехме на коли без предпазни колани и без въздушни възглавници. Креватчетата ни бяха оцветени в ярки бои с голямо съдържание на олово. На шишенцата с лекарства нямаше секретни капачета, вратите често не се заключваха, а шкафовете в къщи не се заключваха никога. Пиехме вода от улични чешмички, а не от пластмасови бутилки. На никого дори не би му хрумнало да кара колело с каска. Ужас, нали!

С часове си правехме самоделни колички от дъски и лагери, намерени на някое бунище, и едва когато вече летяхме по нанадолнището си спомняхме, че сме забравили да им сложим спирачки. Сутрин излизахме от къщи, играехме по цял ден и се прибирахме, когато запалваха уличното осветление – там където го имаше. И през цялото това време никой не можеше да разбере къде сме. Нямаше мобилни телефони, представяте ли си!

Няколко човека ядяхме един сладолед и пиехме лимонада от една и съща бутилка - и никой не умря. Нямахме компютри, 3D игри, компактдискове, GSM-и, 160 канала кабелна телевизия, интернет и на тълпи ходехме на кино, защото нямаше дори видео!

Затова пък имахме приятели. Излизахме от къщи и ги намирахме. Ако някой ни трябваше, отивахме у тях и се виждахме с него. Просто така, без предварително обаждане! Сами в този жесток и опасен свят. Без охрана. Как изобщо сме оживели?
Измисляхме сами игрите си, крадяхме череши и ги ядяхме с костилките – и на никой костилките не му прорастваха в корема. През междучасията се пръскахме с вода от многократни спринцовки и бутилки от „Веро”. Нашите постъпки си бяха наши собствени и ние бяхме готови за последствията. Порязвахме се, ходехме в синини и натъртвания или си чупехме кокалите – но никой никого не съдеше. Смятахме, че за всичко сме си виновни ние самите. Представата, че можеш да се откупиш от ченгетата или да се скатаеш от казармата практически не съществуваше. Родителите от онези времена винаги вземаха страната на закона, можете ли да си го представите?!

Да-а-а, такива бяхме, а ето какви станахме:

01. Без да искаш въвеждаш пин кода си на микровълновата

02. Не си играл на пасианс с истински карти от години

03. Не можеш да си намериш колата на паркинга, освен ако не я повикаш с алармата

04. Баба ти говори повече за Есмералда и Рич, отколкото за собствените си деца

05. Знаеш повече за проблемите на Брад Пит, отколкото за тези на собствения си брат

06. Чуваш по новините, че 50 човека са били взривени и сменяш канала, защото не е нищо ново

07. Сваляш си обувките, преди да влезеш... в самолета

08. Имаш списък с 15 телефонни номера, за да се обадиш на 3 членното си семейство

10. Най-добрият приятел на човека вече не е кучето, а мобилният телефон

11. Звъниш си всяка сутрин... за да си намериш мобилния телефон

12. Тъпо ти е, че не можеш да звъннеш и на дистанционното на телевизора, като изчезне

13. Чудиш се на къде да насочиш мебелите си в стаите, където нямаш телевизор

14. Не знаеш ничий телефон наизуст, дори собствения си, защото всички са ти в GSM-a

15. Да си забравиш GSM-a в къщи е драма. Единственото по-страшно е да го загубиш!

16. Децата ти играят футбол всеки ден... пред компютъра

17. 10-годишният ти племенник не може да говори много, но може да чати перфектно

18. 10-годишният ти племенник пише по-бързо на клавиатурата, отколкото говори

19. Не си модерен, ако вече си на повече от 20 и още не си спал с някой от твоя пол

20. Ако си на тийнейджърски купон, можеш да пикаеш навсякъде, но не и в тоалетната. Тя е само за секс

21. Повечето хора родени около 1990 вече са правили повече секс от теб

22. Ако слушаш песни, чиито текст има смисъл, значи или си прекалено стар или прекалено гей

23. Цената на квадратен метър в центъра на столицата ти е по-ниска от цената на квадратен сантиметър в любимия ти уебсайт

24. Сложил си парола на файла с паролите си

25. Пращаш е-мейли на колегата в съседния офис

26. Като причина да не поддържаш връзка с роднини и приятели изтъкваш, че нямат е-мейли

27. Проверяваш си е-мейла по 5 пъти на ден, но нямаш време да поговориш с майка си повече от веднъж седмично

28. Ако не получаваш поща вкъщи повече от седмица, се чувстваш пренебрегнат, макар да получаваш редовно само глупави реклами. Ако обаче не получиш никакъв е-мейл за повече от ден-два, даже спам-ът започва да ти липсва

29. Мразиш да пишеш с химикал, защото няма спелинг чек (проверка на правописа)

30. Използваш си телефона повече за писане, отколкото за говорене

31. Оплакваш се, че на GSM-ът ти нямаш "copy" - "paste"

32. Купил си си дигитална камера, за да правиш колкото си искаш снимки и сега имаш толкова много, че нямаш време да ги гледаш

33. Спираш пред къщи с колата и използваш GSM-a, за да провериш дали няма някой вкъщи, за да ти помогне с покупките

34. Ядосваш се на приятелите ти, че закъсняват с 5 минути и още не са ти звъннали на GSM-a

35. Децата ти не искат да ядат храна, която не е танцувала по телевизията

36. Ставаш сутрин и влизаш в Интернет, преди да влезеш в кухнята да си направиш кафе

37. Колкото повече си разпределяш времето, толкова по-малко ти остава

38. Слагаш наклонени усмивки, дори когато пишеш с химикал

39. Накланяш си главата на една страна, когато се усмихваш

40. Четеш това и клатиш глава, и се усмихваш

41. Дори още по-лошо, знаеш на кого точно ще препратиш тази статия

42. Прекалено си зает, за да забележиш, че на този списък му липсва номер 9

43. Даже се връщаш назад, за да видиш, наистина ли няма номер 9

44. А сега се усмихваш. Хайде, препрати го на приятелите си, знам че ти се иска!

четвъртък, 15 януари 2009 г.

Безсъници

Онова малко дяволче пак се е разтърчало из главата ми и чопли ли чопли… Само да го пипна и ще види то…. Ще ме барнеш, ама друг път, квичи в отговор проклетникът и не се спира нито за миг. Тук побутне, там пощипне и се чувства господар в средата на Нищото. Голяма игра ще падне и тази нощ. Добре, че съм му свикнала. Има да се надбягваме и надлъгваме до съмване. Обичам го този малък злодей. Може би, защото прилича на мен. Нито чува, нито иска да знае, когато си навие нещо на пръста. Ако е нужно, обръща всичко с хастара наопаки. И не се спира. Не признава никакви ограничения. Забраните отпадат. Пристига и си тръгва неочаквано. Хвърля шепа думи без предупреждение. Наднича иззад ъгъла. Смехът му звънва, напук на неслучайна сълза. И все чопли… Замерва ме с неканени мисли. Пробутва ми загърбени идеи. Води ме в забранени територии. Пресича на червено и си тананика. Подсвирва след случаен минувач. Притичва през съня на някой буден. Танцува по ръба на острието. Накъсва вярата. Разпъва ме на собствените ми мечти. Доволно примижава и изчезва, а стъпките му тупкат меко в безвремието на нощта – насам, натам, нанякъде...

вторник, 13 януари 2009 г.

Пътища

Един мъдрец казва: Кръстопътят е свещено място. На него, човекът трябва да вземе решение. Ето защо боговете обикновено спят и ядат по кръстопътищата. Там, където се пресичат пътищата, са концентрирани две големи сили - пътят, който ще бъде избран и пътят, който ще трябва да бъде отхвърлен. Двата са превърнати в единствен път, но само за кратък период от време. Човекът може да си почине, да поспи малко и дори да се посъветва с боговете, които населяват кръстопътя. Но никой не може да остане там завинаги: щом изборът е направен, той трябва да върви без да мисли за пътя, който е отхвърлил. В противен случай кръстопътят става проклятие.

Увод

Пътищата са за да вървиш по тях, а не за да те отведат до някъде:)