четвъртък, 26 февруари 2009 г.

А ти как мислиш?

Как един човек ни става близък? Какво е нужно, за да го приемеш и да отвориш сърцето си? Кога се случва онази магия, която ти позволява да му кажеш тайните си? Колко време е нужно? И само времето ли е важно?...

Миналата нощ се случи така, че просто отворих едно чекмедже, което много години държах заключено, и излях всичката си вина. Излях я без да му мисля. Казах всичко на глас. За първи път. И го казах на един човек, чиито очи не съм срещала. Но въпреки това, той има специално място в мен. Защо го направих ли? Не знам. Сигурно, защото усещам, че съм една специална част от него. И защото тези усещания са повече от реални. Защото не са просто думи. Защото има нещо много истинско. И защото никога не ме е предал или излъгал. Защото не е бил груб и защото не забравя от какво има нужда душата ми. Защото уважава правото ми на избор и мога да разчитам на подкрепата му. Защото не се чувствам изоставена, дори когато го няма.Толкова много защото... И всяко от тях е някакъв вероятен отговор на питането как така му се доверих. И всяко едно носи частица от цялото. По-важното е, че тази импровизирана изповед, която си спретнах, ми помогна да погледна нещата по друг начин. По-важното е, че получих помощ, за да отключа най-сетне една врата и да я отворя. Успях. Сега се питам само едно – защо позволих на НЕГО да поеме част от болката ми?

Сигурно всеки има своя отговор за това. Защото, както вече съм казвала, в този живот всичко е изключително субективно. Всичко е различно. Защото всеки има своя поглед и своята призма, през която пречупва събитията. Вероятно така се случва да виждаме едно и също нещо по абсолютно различен начин. Затова вероятно много често имаме чувството, че говорим на различни езици и съгласието изглежда невъзможно. Но въпреки това, се случва да срещнем някой, който да стане близък на сърцето ни. Някой, комуто да имаме доверие. Някой, пред когото можем да изречем на глас и най-страшните си тайни. Онези тайни, които предпочитаме да забравим, ако ни е възможно. Тайните, за които си позволяваме само да мислим понякога тайно. И колко близък трябва да е другият, за да му кажем тези тайни на глас? И кое всъщност ни кара да изберем човека, комуто да се доверим? Не знам. Знам обаче, че всеки от нас притежава един безпогрешен компас, който ни посочва правилния човек. И точния момент, може би. Научих и това, че можеш да кажеш нещо на глас или мълчешком само на онзи, който го е грижа за усмивката ти. И не само.

вторник, 24 февруари 2009 г.

Думите

Думите, които казваме. Думите, които премълчаваме. Думите, които ни е страх да си помислим дори. Думи. Една, две, три – ето ти просто изречение. И колко много неща могат да се кажат с това просто изречение. И колко много неща могат да се премълчат с него. Има думи, които те усмихват. Има думи, които отварят рани. Има и такива, които просто хвърляме срещу вятъра за замазване на положението. Думи всякакви. Едни галят, други режат, трети горчат… Изричаме ги без да се замислим. Поне в повечето случаи. Изричаме ги без да вложим нищо в тях – просто ги изричаме. И за миг не ни минава през ум, че тези казани на глас думи вече са чути. Те престават да бъдат просто думи. Те са ласка. Или нож. Те са надежда. Или смърт. Или нещо друго. Но са НЕЩО. И точно това НЕЩО, което дори не сме премислили в повечето случаи, променя целия свят. И нашия. И този на другите.

Искам да съм риба!

понеделник, 2 февруари 2009 г.

Unde venis et quo tendis?*




Един човек крачи през времето. Стъпките му отекват в пространството. Идва ли или си отива? Все едно. Важното е да не спира. Не и точно сега. Крачката му е уверена. Стъпката твърда. Така се ходи по пътя, който води наникъде. Така се стъпва, когато вече няма какво да губиш. И когато няма значение къде отиваш, защото знаеш, че те е намерил пътят за никъде. И това е единствената посока. Нищо друго не е останало.

Пътища за някъде. Пътища за никъде. Пътища - широки, тесни, прави, криви … стръмни или равни… нагорнища или надолнища… меки завои или стремителни серпентини… пътища. Има ги всякакви. И всеки от тях си има своите пътници. Те крачат различно. Всеки в своето темпо. Срещат се и се разминават. Настигат се и се подминават. А някои дори успяват да се намерят.

*Откъде идваш и къде отиваш?