вторник, 26 май 2009 г.

...



Нощ е. Моето време. Мигове на индигов мрак и пурпурни отблясъци. Тихо е.
Тази нощ не е от хубавите. Тя е от онези, които полепват по прозорците и свиват пространството до светлината на нощната лампа. Мракът е толкова гъст, че не съзирам светлините на прозорците отсреща. Толкова лепкав е мракът тази нощ, че едва успявам да си поема дъх. И създава усещането, че се намирам в средата на Нищото…

А може би съм точно там. Знам ли. Някой тази нощ не спи. Още някой. Дали и край него мракът е гъст и лепкав… Дали го души?! Дано не е така. Заболя ме тази нощ. Много. Почувствах се жестока. И много грозна. Чудно е как няколко думички могат да те обърнат с хастара навън. И да ти върнат всичко онова, от отсъствието на което се чувстваш толкова празен… Толкова измислен и фалшив… Почти сламен.

...А мракът е все така гъст и лепкав. И още по-индигово мой, докато минавам през него, за да го опазя в себе си.

неделя, 17 май 2009 г.

***

Един много близък на сърцето ми човек казва, че винаги може да разбере кога нещо в мен не е наред. Само по начина, по който му отговарям. Ставала съм повече от лаконична. Или още по-точно едносрична. Това наблюдение той сподели преди известно време, но едва днес се замислих колко много се е запознал с мен. А сменяме мисли от има-няма седем месеца. И точно в този миг просто затворих врата. Знам колко боли, но знам и че е наложително да го направя. Знам и това, че той ме обича достатъчно, за да приеме решението ми. Все още не усещам нищо, но това е временно. След това приятелство ще остане една голяма кръпка – много грозна и неестествена. Но просто няма как да се случи иначе. Лично аз нямам полезен ход. А той ще ме разбере.