Сладките извори ще осъмнат без моите
стъпки в мрака. Стомната суха в съня си ще пие мълчана вода.
В
самодивската риза скрих магиите и ги заключих. Със седем катанеца. На
ключалките, вместо печат, сложих по една от усмивките ми. Във восъка, с
цвят на кармин, вплетох всичките думи – от първата, до последната...
Врекох се - няма да чупя вече ничии сънища.
Мълчана съм. Стига ли... Мълчана съм. Дано съм лечебна!
„Да можех да те сложа в клетка с един милион мишки и да те оставя да се забавляваш...” Джон Стайнбек
Да можех, ама не мога. В клетката съм аз. Как се озовах там ли? Ами подгоних една мишка. Ама не каква да е мишка – ами една такава полу-мираж с огън в очичките. И докато се усетя Мишка и Аз в клетката, а катанеца щракнал. А като се окопитих си рекох – може една да е мишката, с която ще съпреживявам, но и тя ми стига – нали сама си я избрах. А и малко по-малко разбрах, че тя, милата, не отстъпва по нищо на цяло племе, дето като е накуп се вканибалява. В конкретиката обаче, като няма себеподобни да се вихри като канибал, моето мишле гризе от мене. Е нищо де – ще речете – колко пък може да сгризе едно мишле... Пък и като съм си врътнала ключа изотвърте на пустата клетка ще си трая и ще пускам кръв, че инак като нищо съм останала и аз с мъртво и добре вмирисано мишле в джоба. Само за едно ме е яд. Ненаситна е проклетата. Вероятно от вродения и напълно неосъзнат повик на генетичната памет, дето й шушне, че трябва да се яде … ама много и изобилно. А то като се подава много и изобилно на „входа”, такава е историята на „изхода”... И ето ти проблем! Твори що твори, миличката ми съкафезничка и току драсне и се покрие от срам след натвореното. Ама в най-тъмните доби потъва, докато не мина да почистя. И претенциозна – до блясък трябва да е олизано! Като й размахах пръст, хукна през глава и набързо организира цяла фирма по собствена чистота! А тя – пак в дълбочини незнайни набутана. Естетка ми е тя! Мрази да й е мръсно и пошло, ама след поредната оргия канибалска и изобилна, дето си е спретнала. Мирува кротко и чака новия червен килим. Умница! Как да не я обича човек! Една такава напета и полиглот – когато се налага – мърка! Ей затова не ща да я слагам в една клетка с един милион мишки! Пък и докато си другаруваме ме научи на нещо много важно – да се забавлявам – каквото и представление да ми спретне – нищо, че е само една. И затова няма да я убия!
Умирам, когато ми се случи да ме препъне сиянието меко на фината патина, с която времето опазва ценността. Тогава спирам. Спира и дъхът ми. За цяла вечност... И струва си. Да! Струва си да се пресегна. Да отворя криптата и да извадя чашата бездумие, за да я поделя. И да отпивам бавно... потъвайки в матовия пламък на греха. Дълбоко в бездната, опазила светлика в мрака... където болката разкъсва и кръвта е истинска - с цвят индигов... преди разсъмване. Това си струва да платя. И да умра.
И не! Не струва! Не струва пукнат грош лъскавината под прожекторите. Тя винаги е само слуз, олепила в гъсто-лигав блясък пустотите тенекиени, кънтящи от скимтеж...
P.s. Всеки има своята цена. Благодаря на мене си, че моята не се изчерпва с крясъците на ято пощръклели свраки. И че не се нуждая от побесняла глутница на помияри, за да съм жива!
... Моето море... Дълбоко... Тъмно...
Гъсто... Преливащо... Пожелано... Отричано... Поругавано... Пожелавано
пак... Потъвано... Прегръщано... Вкусвано... Споделяно... Истинско...
Вечно... Моето море... Мистерия на духа... Недостижимо-призрачно...
Абсурдно-съществуващо... Обладаващо мъглите... Силуетно–невъзможно...
Морето на Злото!... Убиващо фалша... Поглъщащо болката... Връщащо
вярата... Търсещо смисъла... Моето море... Ненаситно... Мрачно... Мое
море... Море на Злото... Криещо тайната на кораба на Прокълнатите...
Раждащо ме от най-мрачната си дълбина с всичката болка на вселената, за
да ми каже отново... Здравей, Аз съм!... Аз съм твоето Проклятие!
Море на Злото
Те плаваха на Кораба на Прокълнатите, право през океана към ужасяваща земя. Чуваше се зова на сирените, съществуващи, за да повярваш, желаещи душите им, обладани от мъглявата утрин.
Виждаха се далечни светлини, молейки се за чудо, Те не искаха да стоят повече тук!
Безразсъдни мисли, наближаваше приливът, търсещ златният си шанс под мрачното небе. Морето е дълбоко и очаква безкрайно, жадуващо за душите, за Теб и Мен!
Виждаха се далечни светлини, молейки се за чудо, Те не искаха да стоят повече тук!
Море на Злото - толкова много родени, за да умрат! Море на Злото - оставяйки сълзи по небето! Море на Злото - никога не питащо ЗАЩО! Море на Злото - божествен плач!
Северното Сияние, някога греещо така ярко на прекрасното небе, сега се крие в нощта. Падат духом, чувайки ехо в мрака, цветовете на дъгата имаха нужда от яркостта си...
Виждаха се далечни светлини, молейки се за чудо, Те не искаха да стоят повече тук!
Море на Злото - толкова много родени, за да умрат! Море на Злото - оставяйки сълзи по небето! Море на Злото - никога не питащо ЗАЩО! Море на Злото - божествен плач!
Виждаха се далечни светлини, молейки се за чудо, Те не искаха да стоят повече тук!
Море на Злото - толкова много родени, за да умрат! Море на Злото - оставяйки сълзи по небето! Море на Злото - никога не питащо ЗАЩО! Море на Злото - божествен плач!
Море на Злото... Море на Злото... Море на Злото... Море на Злото...
Днес изхвърлих любимата кукла на дъщеря ми. Сега тя плаче. Ще плаче и после. Ще плаче и утре. После просто ще се умори да плаче. Просто ще пресъхне, като ням кладенец, обитаван от ехото на любимо отсъствие...
Защо я изхвърлих ли?
Защото се уморих да я лепя и поправям – отново и отново.
Малката ми дъщеря толкова обичаше тази кукла, че я носеше навсякъде със себе си. И толкова й се искаше да я опознае – цялата и изотвътре, че все намираше как да направи поредната пролука, в куклата, за да види какво точно крие вътре в себе си. После плачеше, че куклата я боли, там където е счупено. И от обич сбираше дори и най-дребните парченца от счупеното място в шепите си и ми ги носеше, за да ги залепя. За да оздравее куклата й. А аз сядах и започвах да лепя. Бавно и внимателно, за да си напасне всяко парченце с другото, както е било преди счупеното. Понякога ми отнемаше дни да наредя всяко късче и така да го прилепя към следващото, че да не личи къде е зеела грозна дупка. Накрая вземах памуче и спирт, и започвах да изтривам леко и търпеливо всяка неравност, причинена от лепилото. И така, докато не стане като нова. Като преди това. Почти успявах да получа идеален резултат – почти. Куклата си беше пак същата като преди – само дето някъде по нея имаше още една паяжина от белези на съшиване. Толкова фина, че почти не се забелязваше. Почти. И след всяко оздравяване казвах на дъщеря ми, че е нужно да бъде внимателна когато докосва крехките белези на паяжинките, защото въпреки, че изглежда зараснало, това място не е заздравяло… Пет години. Толкова време събирах и лепих. Не защото не можех да купя нова кукла, а защото това беше любимата кукла на дъщеря ми. Любимата играчка на по-добрата част от мен. А и това я научи да се грижи за куклата си. Да внимава за нея. Да не й причинява още и още белези. Малката ми дъщеря се научи да пази. И я пазеше любимата си кукла, и внимаваше да не я счупи. До снощи. Снощи реши да танцува с куклата си – нищо ново. Но така завихри танца, че се строполи... точно върху любимата си кукла. И това не беше нещо невиждано. Само дето като стана се оказа, че в личицето на куклата зее дупка вместо синия усмихнат поглед... Пак събра парчетата – внимателно и грижливо... и ми ги остави на бюрото. После заспа – мълчалива.
Тази сутрин погледът ми се залепи за зеещата празнина вместо лице. Едва си преглъщах кафето, докато се опитвах да преместя очи. Затворих ги. Толкова грозна безнадежност ме прегърна докато гледах в счупеното лице...
Допих си кафето. Станах, събрах парченцата в шепа, взех куклата и отидох да я изхвърля – в контейнера отвън. Сложих я там, за да спра себе си. Сигурно до довечера щях да размисля и да започна да я редя отново и пак. И си знам, че щях да я сглобя почти съвършено. Почти. Само тънка паяжина на неуловими белези щеше да напомня за злополучния танц. Но тя никога нямаше да е цяла вече. И щеше да се наложи да я поставим някъде, само за гледане. В това няма смисъл.
Едни предполагат, други обмислят, трети планират... Аз просто знам. Елементът на изненада е невъзможен. ... с отворени очи ще си умра... Защото просто знам... Знам... и... Мълча.
Може би като златно-червено-прокъсано-гнило листо? Или като цвят закъснял, умъртвен от целувката пареща на утринен скреж? А може би е в случайния лъч топлина, прокъсал небесната дрипа от сиво олово? Или в полет на ято, над сухи треви... В проскърцваща песен на воденични води... Или във вятъра, заравящ в косите ми аромата на бури несбъднати... Или в щедрия дъх на тежащи от сладост зърна под асмата...
Как ли изглежда некрологът на лятото?! Може би... Като мен. Леки стъпки, бягащи по следите на вятъра... Къдрици, водопадно разплискани, мамещи капките дъжд... Натрошени мечти, съдрали душата ми... И една празнота... вътре в мен... известяваща преждевременна смърт.
На обещания! - Все ще намерят начин празнодумците да ТИ ЗАБИЯТ НОЖ В ГЪРБА! На щедри жестове! - Това е начинът на празнодумците да скрият КЪНТЯЩОТО ОТСЪСТВИЕ НА СОБСТВЕН СМИСЪЛ! На гръмки фрази! - С декларациите шумни празнодумците опитват да МАСКИРАТ НЕВЪЗМОЖНОСТТА СИ ДА УСЕТЯТ-РАЗБЕРАТ-СЪПРЕЖИВЕЯТ!
НЕ ВЯРВАМ!
В празнодумно-кухи-празнодушия... фалшивият им блясък е лоша имитация на плът... и потресаващо отсъствие на дух...
И на финала на това ми празно-думие, ще си призная, че се съзирам карикатурно-нескопосана в усилието си да бъда пън! Съзирам се направо не-възможна!
Защото: Винаги играя на това, което мога да платя, а не на туй, което ми се ще да взема! Затуй залагам само мене си! И мога да си нося кръста! И кръстът си е само мой - не го деля с побесенели кучета, жадуващи за прясна кръв! И не размахвам присмехулно среден пръст - подобни жестове са привилегия на помиярите в глутници! А аз съм единак и ми е хубаво да си седя далеч от чужди погледи и да поделям своето бездумие... или да вия - даже по безлуние!
Сега ще прибера бездумието си в криптата на чисто!
Няма минало. Щом няма днес... и няма утре... Миналото е мит – нищо повече.
... И ДАДЕ БОГ БЛАГОСЛОВИЯ НА НОЩТА, КОЯТО МРАКЪТ ОБЛАДАВА В ГРЯХ И БОЛКА... ДО КРАЯ... И ДАДЕ ПРОШКА НА СТРАСТТА В НЕИСТОВОТО Й ЖЕЛАНИЕ ДА ПАЛИ ЖЕРТВЕНИ ОГНЬОВЕ... ЖЕРТВЕНИЦИ НА СТРАСТТА, УГОДНИ БОГУ... ЗА ТАНЦА НА ОБРЕЧЕНИТЕ... НА ТЯХ, ОБРЕЧЕНИТЕ, ЗАБРАНЕНО Е ДА СИ ИГРАЯТ НА ОЧАКВАНЕ, ЛИШАВАЙКИ СВЕТА ОТ СВЯТОТО УСЕЩАНЕ ЗА НЕСТИНАРСКИ ТРАНС В ЖАРТА ИЗПЕПЕЛЯВАЩА...А ЖИВОТИНСКОТО ЖЕЛАНИЕ В ОЧИТЕ ИМ ИЗГАРЯЩО, Е ТАЙНАТА НАСЛАДА ЗА БОЖЕСТВА ИЗМИСЛЕНИ... ТЕ, "БОЖЕСТВАТА", СКРИШОМ НАСЛАЖДАВАТ СЕ НА СПЛЕТЕНИ В СТРАСТТА ДО ЯРОСТ ПЛАМЪЦИ... И НАУЧАВАТ ЩО Е ЯРОСТТА, ПРИИЖДАЩА ОТ НАЙ-ТЪМНАТА ТЪМА - ПРЕДИ РАЗСЪМВАНЕ... НО ЯРОСТТА НА ПЛАМЪЦИТЕ, ВПЛЕТЕНИ В ИЗГАРЯЩОТО ЗАРЕВО НА ОГЪНЯ, НЕИСТОВО КОПНЕЕ ЗА ОЩЕ, ОЩЕ, ОЩЕ КЛАДИ ЖЕРТВЕНИ... В ПРОТИВЕН СЛУЧАЙ, ВСИЧКАТА Й ВЛАСТ НАД МРАКА Е БЕЗПОЛЕЗНА, ЗАЩОТО ТОЙ НЕ БИ МОГЪЛ ДА ОБЛАДАЕ ТАЗИ НОЩ, ДОРИ НОЩТА ДА СИ Е САМО НЕГОВА... НЕ БИ ПОСМЯЛ ДА Я ДОКОСНЕ... НИКОГА. … БЕЗДУМИЕ Е ЯРОСТТА В СТРАСТТА... БЕЗДУМЕН Е И ТАНЦЪТ НА МРАКА МОЙ, В КОЙТО ТОЙ НОЩТА СИ ОБЛАДАВА В САТАНИНСКИ ПЛАМЪЦИ.... А ОГЪНЯТ, ИЗПЕПЕЛИЛ ЖАРАВАТА, ЩЕ ПРОДЪЛЖАВА ДА РИСУВА СЕНКИ В ГРЕХА... ПРЕДИ РАЗСЪМВАНЕ...
Благославям нощта, обладана от мрак в грях и болка. И не проклятие, а прошка давам на страстта, за туй неистово желание да пали жертвени огньове. Познавам танца на обречените... усещам всеки въглен жив под стъпалата си, потъвайки до края в яростта на пламъците... изгубвам се до сетното усещане. Измислиците си складирах в страни. И просто ще оставя прозореца отворен. Тази точно нощ на августовското число 25, прозорецът отворен ще оставя. Предвкусвам бурята. Онази буря моя, която ще нахлуе яростно и ще ме съблече. Ще ме остави гола срещу капките дъждовни, които ще пронизват кожата прозрачна. А тласъците на кръвта ще будят вените с неистов писък. И ще раздират тишината на нощта... разцепвайки небето и детронирайки измислените богове.
Ще погреба стихията си... в онзи миг... преди разсъмване. Когато е най-тъмно.
Ама съм се размазала... до последно... Така съм се размазала, че чак съм се разляла... Втечняване му е майката. Особено в жегите, дето са ни напълзяли. То капка не изцедиха тези облаци случайни. Стиснали са кълки и нищо не пущат… ни капка. Ама що ли им се чудя. И аз така. Стиснала съм ги тези зъбя и само някое проскърцване неуловимо се дочува – за тез, дето имат уши. И не пускам. Нищо не пускам от мене си. Камо ли капка. А пък те, капките, като са ме напънали изотвътре... аха да прелея. Ама не. Имат много здраве от мене! Тия капки там ще си седят. Където им е мястото. Щото още не им е дошло времето. Ще седят и ще напъват. И толкова. А като им дойде времето ще ги пусна. Та ако ще всичко да пометат и да изровят земята, дето се е напукала от жажда. Да ровят и да оставят диря. За да мога да ги настигна, когато ми е нужно. А аз ще ги търся тихо и леко ще пристъпям – като нестинарка... и ще стигна до тях. И като ги намеря отново, просто ще се дам… Да ме прегърнат... Цялата... Та ако ще и да се удавя!
„Човек трябва да играе на това, което може да даде, а не на това, което му се иска да вземе.” Бойко Борисов
Обещах да помисля...
Какво да му мисля! То е очеизвадно! Който може да го смели, ще го смели и ще ме разбере. Който не може, каквото и да му напиша – все тая. Само ми се ще да срещам повече човеци от тези, които играят на това, което могат да дадат, че ми писна от пухльовци, дето само егото си почесват и пресмятат какво евентуално биха могли да вземат. И все се чудя как може хомо сапиенс да стигне до там, че дори да не може да разбере колко празно същество е, като изключа естествено храната и напитките, които влизат в него и остатъците, които излизат... и пак ми идва на ум онзи стар виц, дето ми е любим. Ей тука ще го плесна, като специално поздравче за тарикатите селски, които си уплътняват съществуването с елементарна аритметика с единствено упражнение събиране. Не казах осмислят, щото не им е по силите – лично мнение! Просто им се иска на тези въпросните, ама не им стиска нито да посегнат, нито да вземат… какво остава да осмислят колко и какви неща затриват ей тъй в невежеството си блажено… Живи и здрави да са,докато си тънат в самодоволна простащина! Само ще си пожелая – Дано не ми се случват по пътя!
Отплеснах се. Ето го и вица.
Имало едно време в България АПК-та. В едно такова работели леля ти Пена и бай ти Гюро. И защото били „Ударници” ги наградили да идат на екскурзия в Япония. Отишли двамцата родни кооператор-ударници да разгледат далечната и древна страна, където изгрявало слънцето. Ходили де ходили, гледали що гледали, за изпроводяк ги завели на едно гробище японско. Зачел се Гюро по надгробните плочи и що да види!? Има си и име, има си и дати на раждане и на смърт – досущ като у нас си. Ама под надписа 1923 – 1987 г., например, пишело с големи букви - ЖИВЯЛ 3 ДНИ! И нали е любопитен бай Гюро тръгнал от гроб на гроб да чете – навсякъде имало допълнителен надпис колко дни бил живял покойникът. Дръпнал бай Гюро екскурзоводката и я завел до един камък надгробен и пита: - Моме, я ми кажи що е туй безсмислие, да си живял 3 дни, като отгоре е видно, че цели 78 години си изтъркулил под слънцето?! - Тука е така – отвърнала екскурзоводката – не е важно колко години си бил върху земята, а колко време си бил ЖИВ – ДОРИ ТОВА ДА Е САМО ЕДИН МИГ – СТРУВАЛО СИ Е И СЕ УПОМЕНАВА ИЗРИЧНО! Почесъл се бай Гюро, позамислил се и се провикнал с цяло гърло: - Пеноооооооооооооо...... От сега да си знаеш, като умра един ден на гроба ми да напишете „МЪРТВО РОДЕН!”
Ако някой не успява да намери начина, думите или мълчанието, което да му е достойно, нека му помага този стих... А аз благодаря на Дамян Дамянов и му целувам ръка, за това, че го е имало, и че нещо е драснало някъде в него, за да мога да го чета... Да го чета и да съм мълчана... и пред гения, и пред истинските думички, сложени в едно... Благодаря!
Изтрих те с двойна гума от сърцето си...
Изтрих те с двойна гума от сърцето си като ненужна правописна грешка. Но скъса се хартията там, гдето ти оставила бе нещо страшно тежко. През дупката днес духа само вятърът. Да, вятърът на зла обида духа. О колко ли е скъсана душата ти, изтрила толкоз образи! Тя, куха, навярно зее накъде дълбоко в теб ( ако изобщо още съществува )! Обидно е! И грозно и жестоко е с такива думи с теб да се сбогуваме. Със теб - мечтата, любовта, утехата, която сам създадох в свойте нощи. Но ти бе само на мечтата дрехата. А със самата нея - нищо общо... Изтрих те от душата си. Завинаги! Но само теб - пародия на обич. Оназ, Мечтата жива, неизстинала, остава да върви пред мен. До гроба.
Дамян Дамянов
И да се знае, че когато удавиш някого в лайна, няма начин нито да го обършеш, нито да го изтриеш, нито да го окъпеш, нито да го изчистиш, дори само, за да потънеш в едната похот с него! И точно тука им е мястото на едни думички, които запомних напук на себе си: "Ако не можеш да си платиш дълговете можеш поне да затвориш тихо вратата."
„Мразя бежово-блудкавите-заблудено-изгубени души. Казвам души, а не човеци. Защото човеците имат цвят. По цвета ще ги познаеш, че са човеци. Празните души нямат мирис и цвят. Те са призрачни и болни от самота. Но все гледат да се присламчат, залепят слузестата си безформеност до някоя цветна особа. За да откраднат нюанс поне.” Ваня Гайдарова
Обичам си света на сенките, сестрице. Всъщност – обожавам го. Това е друг мой свят. Различен от нощта. И въпреки прозрачно-призрачните му селения, в него не допускам блудкажно-бежово-безцветно-лигаво. Това е мястото, на онова безвремие, в което пречистени в греха души се скитат безпризорни… преминали през тайни или явни сблъсъци със светостта на своето падение… там някъде в хаоса на сътворението, където е и моята душа. И все едно дали е тя пречистена в греха или греховна…
Едно е вярно – безпризорна е!
И продължава да се сблъсква със святост или пък падение. И не промива нараненото коляно от поредно падане – то просто става част от колорита й. Понякога се случва някой червейоподобен да припълзи подмолно, оставящ слузестата си следа. Тогава идва огънят, за да пречисти всяка фибра, а щедрата вода насища пак нюансите със цвят. Вълшебна е нощта в света на сенките. На тези сенки, само птица им минава път. И всяка твар нищожна, пред тях се чувства дребна и излишна, и мъртво раждана… Лишена от възможността да впие слузестото си безформие и да се храни с цвят.
Посрещам пълнолуДието свое, под благостта окръглена на пълната луна. Събирам в шепа думи. Познато-непознати. Думи скрити. Останали недоизказани. Очаквани и недочакани. Спестени. Неизречени. Защо ли?! За какво?! До бяло светят пръстите ми стиснати. Това е то – пропуснах да ги изрека. От глупост ли, от гордост ли или от страх да не порежа някого... сега е все едно. Боли ме челюстта от нечовешкото усилие да озаптявам бесовете си. Няма да ги пусна! Завивам се по навик в скъпи спомени. На топло. В дълбокото. Там, дето тишината е пропита с уханията на нощта. Където образи далечни и толкоз близки, в миг припламват и угасват в съсък. И ме намират в гъстото индиго, целуват ме и тръгват пак нанякъде... Помагат ми да не загубвам крехкото си равновесие в щедростта на пълнолуДието си. Обичам ги. Изпращах ги и ги посрещах. Посрещам ги и ги изпращам още... А те си тръгват и се връщат неочаквано. Понякога приличат на внезапна буря. Понякога присядат тихо в мрака. Сърцето ми навярно само може да отброява тихите им стъпки, които ми напомнят на капчука пролетен. Капчукът неуморно пазещ ритъма – чук-чук, чук-чук... Дали брои? Дали отмерва мигове?! А може би е влюбен в песента на своите си мисли...
А в моята глава нестройни звуко-мисли се гонят в дисхармония. Не мога и не искам да ги уловя. Оставям ги да скитат безпризорни. Да водят свойте битки. Да трупат белезите си. Да помъдряват. Да се завръщат в предродилни болки. Да ме болят и да се раждат.
„Свободата, Санчо, е на върха на копието.“ Мигел Сервантес, „Дон Кихот”
Дадена ни е Свобода. Свободата да изберем. Да вярваме или не. Да учим или не. Да мислим или не. Да оставим в страни собствената си камбанария и да погледнем нещата и под различен ъгъл или да стискаме кривото си огледало и да отричаме всичко извън образа в него. Всеки крещи – „Аз съм различен! Аз съм истински! Аз виждам нещата в цялост!”. И освен единия крясък друго няма. Другото е пустота и рамки. И не е странно, че само шепа хора наистина се ползват от Свободата на избора. Свободата, е състояние на Ума. Свободата е състояние на Духа. Свободата е онова, което ни пази от подлизурстването, низостта, гъзолизничеството, овчедушието, еднаквостта етикетирана, простотията, пошлостта, парвенющината, предателствата... Всички тези думички са крайно недостатъчни, но се опасявам, че няма да ми стигне един живот, за да напиша и останалите. Свободата е обратното на това да си прошнурован, подпечатан и описан стриктно, и натикан в третото кьоше, на шести рафт. И да не смееш да помислиш дори да надигнеш глас срещу което.
Обратното на Свободата ни пречи да слезем от собствената си камбанария и да се покатерим на друга нечия, защото си е риск и неудобство. Трябва да ти стиска! И да знаеш, че понякога си струва да забравиш за удобството. Удобството, което се изчерпва с лепкавостта на собствените ти нечистотии, натрупани във времето. Оставащи, естествено незабелязани... Удобството, да вдигнеш пръст и да разстреляш някого отсреща, докато се тровиш в мислите си, дето са се пръкнали от „аргументи”, поднесени ти услужливо от избирателните ти до болка сетива. Идилия! И глухота, и слепота, и безконечие бездушно.
„Свободата, Санчо...”
Свободата е отсъствие на граници. И струва си, наистина си струва, когато те подгони жажда, да пиеш изворна вода. Когато нещо в петата ти боде, да спреш и да помислиш, струва си. Струва си, да пуснеш кръв дори, нанизвайки се на върха на острието, на копието Донкихотовско. Струва си, да си признаеш, че си сбъркал, било от нежеланието да се вгледаш надълбоко или от простичко невежество. Струва си да се преглътнеш и да попиташ, щом не знаеш. Защото няма нищо унизително да си удариш два шамара, за да изпълзиш от собствените си заблуди.
Нужно ми е нещо. Нещо, което да ми изплакне душата. Цялата и изотвътре. Нещо като вчерашния път. Пътят… Вятърът часове наред сграбчваше косите ми и ги пилееше както му хрумне. И където му хрумне. Нахално стисваше кичурите и ги захвърляше върху устните ми, и затворените очи. И ми носеше аромати. Ароматите на живота. Ароматите на детството и на старостта… дори и ароматите на смъртта. Нахлуваше силно, в порив неустоим и с него идваше миризмата на прах и на пепел, откриващи асфалта под мен. После тихомълком ме запращаше в купчето мащерка… и по чукарите на Рила. Оттам стремглаво ме пускаше в бездната на хладния боров дъх, от който в дробовете става скрежно с привкус на мента. И пак напечената от слънцето земя – пуста до светло-кафяво и пропукана от безводие. И тихо се прелива в този мирис уханието на цъфнал тютюн. Смолистият никотин в зелените му листа меко полепваше по носоглътката ми и тихо с разливаше във вените. А пелинът бързаше да го допълни с капка горчивина за разкош. И пак боров скреж, и детство… и ръцете на баба – сухи и жилести… и толкова меки въпреки болката в тях… топли и обичащи – безусловно, майчински. И устните й върху челото ми - срещу дрипави сънища. И сънят – детски – ухаещ на чистота и обичане.
Пътят ми вчера – дълъг и истински. Пътят - вечност, изплакващ душата. Вятърът, гонещ косите ми. Искам го днес. Повиках го да ми оплакне душата.
Не ме съветвайте! Ако обичате, не ме съветвайте! И не мислете, че сте онова парченце лакмус, което ще е някакъв катализатор! Вие, без да ми прощавате, сте НИКОИ! Някой в схемата съм АЗ! И никой друг или различен от МЕН не ще успее да ми вмени видяното в кривото си огледало! Оглеждайте самите себе си! И ах-кайте и ох-кайте до безсъзнателност, но МЕН НЕ МЕ СЪВЕТВАЙТЕ! Отдавна се научих и да ИЗБИРАМ и да РЕШАВАМ…. И да си нося ОТГОВОРНОСТТА за всяка ЛУДОСТ! И хубавичко ЗАПОМНЕТЕ, че „мислите” ви са ИЗЛИШНИ! Когато ви напъват да продрискате!
В неистовия бяг на денонощията, преплели миговете с вечността, за дъх не им остава време. Прегънати са силуетите. Тежат. Товарите измислени понесли... нанякъде. И само вой от стонове долитат в бездиханията на покой мъртвешки. Уж живи. Уж горящи. Уж истински, а толкоз прозаични... и прозрачни. Бездушни.
Припламва светлина... не от светлика.
Измислен фар в далечината на тъмен остров мами празнодушците. И цел им дава. Дава им кураж да се огледат в най-кривото си огледало. Да си повярват.
О, Суета!
Как бавно им подлагаш влажната си диря, обрасла с хлъзгав мъх и ги повличаш надолу и нататък. Привличаш ги с миризмата упояваща на обещания. Повеждаш ги все по-навътре в илюзията им за собствено величие и водиш ги в желанието им да бъдат богоравни. И те пристъпят... Изправайки прегънатите силуети. Оглаждайки натрупаните дипли. Вярвайки!
Затъват ходилата в лепкавия мъх. Приплъзват се. Очите са притворени зад гъста паяжина на страстта лелеяна. Плътта в щедра изобилност се предлага. И няма мисъл. Има само цел. Измислен фар в далечината на тъмен остров.
А някой лочи прясна кръв далеч от всяка суета. Убивайки.
Да си сляп е привилегия. Да си глух е привилегия. Защо ли?! Защото необезпокояван можеш да затъваш само в писъка на Егото си. И да му се наслаждаваш до безумие… до пълно изглупяване. И да си сляп, и много глух до потрес. И да подминеш себе си дори. Това е привилегия!
Случайни думи…
Ярост Навлек Икона Успех Номер Хорър Табу Еротика Голота Оргия Долен Орален Анатемосан Катастрофа Усмиряване Анормален Кафеварка Небивало Умирам Реверанс Капки Сито Топлина
... просто ги дописах... или поне опитах.. не-случайно... случайни мисли на един човек в заблуда...
Не ме учудва, че не ме разбра. Това не е по силите на всеки.
Когато един миг може да промени всичко, съзнаваме цената на решенията си. Когато един жест може да промени всичко, даваме ли си сметка какво правим?! Когато водопад от думи не струва и пукната пара пред нечие бездумие, успяваме ли да чуем шепота на изтръгната сълза?!
Никога не съм можела да изрека това пусто словосъчетание „Обичам те”. Нито пък да го напиша правилно. Все някоя буква не си е на мястото. Все нещо обърквам. Няма нищо. Нали мога да обичам истински. Какво като не мога нито да го изрека, ни да го напиша като хората. Не съм скъперник – просто ми е ценно. Просто има смисъл. Просто не умея да се пилея на дребно и в безсмислие. Защото има смисъл да си преровя душата до последно. Да я изчегъртам. Да я кюртирам грубо. И после да я опна срещу бурята, ако успее тя да я умие.
Пък аз ще седна на върха на планината, загледана в миражен океан. И ще мълча докато плащам. Докато не платя и вярата, и обичта, и грубостта... и собствената си наивност.
Страшно ми е. Страшно ми е от Яростта, която стискам в зъбите си. Понякога е пожелавана, но днес е като Навлек – нечакан и неканен. И много ми се иска да мога да запазвам благост като Икона. Такава, пред която вярващи се молят за Успех и добрини. Ала не мога. Аз не мога. Добре, че вярват вярващите, инак щяха да си знаят, че всичко туй е само Номер с привкусът на Хорър и едничка цел да ужасява. За да се знае - туй Табу е! И да се мери с крив Аршин. А всяка мисъл Еротична, родена от свещена Голота, да бъде мърляна като най-долна Оргия, която трябва да се Усмири. Орален вик, че някой паднал е Анатемосан, разтриса въздуха със Електричество. Небивалици, Катастрофи, Анормалност в хор гръмват с писъка на бурята. Аз ще направя Реверанс на Кафеварката и Капките отрова в нея ще отпивам. Умирам ли?! Не мисля. Процежда се през Ситото на погледа ми Топлина.
...Виждал ли си... виждал ли си танца на огъня и пеперудата...
Усещал ли си почти неуловимите сенки на криле, прелитащи до самия пламък... Разкъсвала ли те е страстта, с която се стремят един към друг... Вкусвал ли си неистовото им желание да се прелеят в едно... Потъвал ли си в удоволствието да усещаш това сливане, продължаващо цяла вечност до пълна осмоза... Докосвала ли те е мистерията на тишината, забулена в изначалие... Изгубвал ли си се в мига на сътворението...
Виждал ли си как само за част от мига феерията на пеперудени крила се превръща в ослепителна светлина... Частица от мига, в която пеперудата се превръща в пепел... А пламъкът е жаден да я поглъща още и още... и протяга огнените си езици, обгръщайки всяка нейна фибра и прониквайки в атомите й до края, до болка, до грях... Знаеш ли какво удоволствие е да бъде обладана пеперудата, която се отдава... Отдава се докато я изпепеляват... Няма по-прелестна и истинска гледка от тази на огнената пеперуда... Няма по-красив миг от онзи, в който желанието за танц стане неудържимо... Мигът, в който желанието за танц е вече реалност...
Само едно е нужно, за да се случи изпепеляването... ОГЪН! Истински и жив... Пожелан... Останалото са празни думи...
Пише ми се. Пише ми се, та ми се плаче чак. А ръцете ми са изтръпнали. Едва ги усещам. Сякаш не са моите. Само една неуловима почти тръпка ми напомня, че имат нещо общо с мен. Опитвам се да раздвижа пръстите... получава се! А ми е трудно да пиша... пък ми се пише, та ми се плаче.
Просто е време за мълчание.
Мълчана ще съм докато съвсем натежа в бременността си от мисли… Мисли гонени. Мисли срещнати. Мисли трудни. Мисли бягащи. Мисли пожелавани. Мисли отричани. Мисли мои. Мисли чужди. Мисли...
Мълчана ще ги срещам. Мълчана ще ги изпращам. Мълчана ще ги мълча. Мълчана ще ги пусна през мене... да ме намерят, да ме оставят и пак да се върнат. Чак тогава ще им кажа, че ги обичам. Ще ги пусна от мене. И ще ги изпращам... дълго... дълго... Ще ги изпращам и ще знам, че никога повече няма да ми се случат.
После луната ще е заприличала на мен. Ще вием една срещу друга. Изпращайки...
Хората са светли и имат по едно тъмно кьоше. А аз наопаки. Тъмна съм, ама чак индигова, но пък си имам едно светло кьоше. Мое и истинско. Вдълбало се е удобно – на пирамида прилича. Не знам за какво ми е. Но си е мое и го обичам. И ми е хубаво, когато понякога го поглеждам в очите. А то, милото, ми се хили, въпреки че все го забравям. То затова е и светло, и ми прощава, защото хич не му дреме когато го подминавам. За отмъщение ме препъва, проклетото, или ме сръчква – особено като ми е мръчкаво. От него няма ни мърдане, ни отърване. Нали е кьоше – край и точка.
Умирам да те моля да не си отиваш, живот мой! Умирам да слушам нещата, които премълчаваш! Аз мълча и ти си отиваш... Все още тая надеждата, че един ден ще съм способен да не крия раните си, които болят само при мисълта как с всеки изминал ден те обичам повече... Колко време ще чакаме?!
Умирам да те взема в обятията си и ти да ме прегърнеш силно! Умирам да те забавлявам! Да ме целунеш когато се събуждам, положил глава на гърдите ти, докато слънцето изгрява и постепенно загубя мириса ти... Потъвам в твоите устни, които се приближават шепнейки думи, които нахлуват в сърцето ми, изгаряйки го отвътре...
Умирам да те опозная... Да знам какво мислиш... Да отворя всички врати към теб и да победя бурите, които искат да ни повалят... Да спра погледа си в твоите очи... Да запея с теб на разсъмване... Да се целуваме докато устните ни се изхабят... Да гледам в твоето лице как всеки ден расте зрънцето на любовта... Да вярвам, да сънувам, да оставя всичко просто да се случва, като забравя за страха от страданието...
Умирам да ти споделя какво ми минава през ума! Умирам да те интригувам и да мога все още да те изненадвам! Да усещам всеки ден това пронизване в сърцето щом те видя... Да мислят каквото искат... Че може би съм луд! Това си е моя работа! И сега отново гледам на света в моя полза... Отново виждам как блести светлината на слънцето...
Умирам да те опозная... Да знам какво мислиш... Да отворя всички врати към теб и да победя бурите, които искат да ни повалят... Да спра погледа си в твоите очи... Да запея с теб на разсъмване... Да се целуваме докато устните ни се изхабят... Да гледам в твоето лице как всеки ден расте зрънцето на любовта... Да вярвам, да сънувам, да оставя всичко просто да се случва, като забравя за страха от страданието...
Любимото ми тъжно момиче, отново крачи босо по крайбрежието на бурните си мисли. Вълните на депресията съскат злобно в тишината и хищно заграбват песъчливата реалност изпод краката и. Не вярвах, че ще се върне отново тук. При последната ни среща, тя разпозна своя път и би трябвало сега да върви по него. Възможно ли е отново да е изгубила посоката? Всъщност, защо ли се учудвам. Най-постоянното нещо на този свят е непостоянството. Как въобще си въобразявам, че преходността няма да изкуши едно обикновено момиче. Въпреки че за мен... за мен тя е необикновена. Силна е в слабостта си и в същото време е някак крехка, когато трябва да прояви характер. Днес е красива, както някога ... Също като тогава носи в себе си повече смърт, отколкото живот, но е красива. А носи смърт, защото винаги когато се видим, се разделя с нещо: с човек, с емоция, с етап от живота си или с определени възгледи... Не знам. Ние ветровете няма с какво да се разделяме и са ни непонятни тези състояния. Единственото, което ми е ясно, е че тя преживява някаква сложна вътрешна трансформация, която се отразява в погледа й, и го прави страшно мистичен и дълбок. Точно този поглед, не ми позволява да я изтрия от душата си, и ме кара да я намирам отново и отново... При нея обаче нещата не стоят така... Навярно няма да ме помни и ще трябва пак да си измисля някакво превъплъщение. Ако знае само колко ми е трудно понякога да бъда вятър.
Опитвам се да привлека вниманието й, като подхващам пръските от вълните и ги търкулвам в косите й. Тя се усмихва едва доловимо, но после отново вторачва очи в сивотата пред себе си и усмивката й угасва така бързо, както се появява. Става ми непоносимо да я гледам така, без да мога да я докосна и утеша. И понеже съм вятър, а ветровете умеят много неща, завъртам се около оста като вихрушка и се превръщам във весел, симпатичен старец.
Настигам я в гръб, защото крайбрежието на мислите й напомня пустинна равнина – няма нито една скала или дюна от където бих могъл да изскоча внезапно и случайно. Усещам аромата й на нежност. После ръката ми докосва рамото й...
- Здравей красавице! – весело я поздравявам - Добър ден! - сепва се тя - Прощавай, че нарушавам спокойствието ти, но какво прави такова хубаво момиче на това самотно и откъснато от света място? - Не зная, господине! – тихо отвръща тя - Трябваше да се срещна с един човек, но се разминахме. После той изчезна, а аз нямам никаква представа как да го намеря. Не знам дали искам да го търся. Не знам трябва ли? - Никой не знае, докато не опита – шеговито й казвам аз - На мен, миличка, друго ми е интересно. На този бряг идват само хора, които се чувстват изгубени, а човек се чувства изгубен, когато не е наясно със себе си или когато иска да бъде намерен от друг, точно определен човек. Не ме питай от къде знам, но ти не си от хората, които се оставят за дълго на крайностите. Обичаш ги, харесват ти усещанията, които предизвикват, но в същото време стремежът ти за баланс е по-силен от теб и в крайна сметка успяваш да угасиш пожара в себе си. Ти искаш този, с когото сте се разминали да те намери, нали?! Колко познато... и тъжно. - Вижте – прошепва тя – аз дори не знам защо ви казах ... Аз... Даже не ви познавам... Ще ви помоля само да ме упътите как да се върна на главния път. Вървя от часове без да мисля и явно много съм се отдалечила. - А може би си по-близо отколкото предполагаш! – уверено я поглеждам - Но кой сте вие и защо имам чувството, че сме се срещали и друг път? – пита недоумяващо тя. - Възможно е! На същото място при други обстоятелства... или на друго място при същите обстоятелства... Но тогава не бях стар и не изглеждах така. А и те чаках по-дълго от уреченото време, даже бях готов да се превърна в статуя и да стоя на онази пейка докато не се появиш, но понякога (да не кажа почти винаги), нещата не стават така както си ги представяме. - Кой си ти? – нетърпеливо и нервно простенва гласът й - Аз ли? Аз съм онзи, който винаги ще те намира и който е обречен да бъде забравян от теб в мига, в който стъпиш на главния... на своя път. Аз съм ударите на сърцето ти, вдишванията и издишванията ти, болката и радостта. Аз съм сълзите ти по последната любов и щастието ти от бъдещата... Аз съм... най-голямата ти загадка и най-простият отговор, затова не питай мен - попитай себе си! – последните ми думи заглъхват от шума на ято чайки и възползвайки се от олелията, която привлича вниманието й, отново се превръщам във вятър .
Знам, че тя е шокирана. Знам, че вълните на мислите й са я подхванали в своята убийствена въртележка и трескаво рови в паметта си с надеждата да си припомни кой съм. Знам и друго – ще намери много повече от спомена за някой, който никога не е присъствал реално в живота й. Изследвайки себе си, тя ще открие непознати вселени в душата си и докато стигне до истината, че никога не съм съществувал, ще ме е забравила...Отново... За хиляден път... Но аз ще я обичам все така, защото ние ветровете не знаем какво е раздяла. Ние ветровете не чувстваме съмнения и не си задаваме въпроси. Ние знаем – в момента, в който един вятър спре да се движи – престава да бъде вятър. За това нямаше как да остана човек и да се боря за обичта на моето момиче. Никоя любов не изисква подобни жертви... Мога да съм себе си и пак да бъда до нея, нищо че тя няма да знае. Достатъчно ми е да се усмихва когато полъхвам в косите й.
Виждам я да се отдалечава с последните слънчеви лъчи... Морето е спокойно както никога, а залезът прилича на вулкан от червенооранжеви пеперуди. Вълните не съскат, а кротко тананикат онази стара морска песен, чиито думи само гларусите могат да разберат. Не остана и ден, а имам чувството, че е била тук цяла вечност. В далечината приближава сянка... Мисля, че някой я намери преди да стигне главния път. Днес съм един щастлив вятър. Моето любимо момиче отново се усмихва с цялото си сърце!
Дали ще си спомни кой съм? Едва ли! Ще ме нарече простичко – ЖИВОТ и няма да се сети за мен до следващата ни среща. Ако има такава. Не изключвам възможността човекът, който намери любимото ми момиче сега, да я намира с любовта си винаги, когато тя реши да се изгубва ... по следите на вятъра!
Когато теглиш чертата всичко става излишно. Излишни са думите, защото няма кой да ги чуе. Излишно е чувството, защото няма кой да го съпреживее. Излишна е любезността защото е фалшива. Излишна е позата, защото е смешна. Излишна е демонстрацията, защото е жалка. Излишна е грубостта, защото прави нещата нечовешки. Излишната грубост може да горчи, да отврати, но няма да спаси никого. Грубостта не е Спасение. Спасението е да можеш да теглиш чертата, ей така тихичко. Когато теглиш чертата всичко е излишно. Когато теглиш чертата няма смисъл от нищо повече. И всяко нещо, след като теглиш чертата, само доказва, че си в самозаблуда, а въпросната черта ти се е загубила…
Аз съм твоят кошмар. Всичките ти счупени нощи съм Аз. Аз съм сънят, от който се изтръгваш с вик. И леденият дъх на утрото ти, пак съм Аз. Аз съм твоята болка. Аз съм твоят гняв. Аз съм твоето празно. Аз съм и самодостатъчността ти.
Аз те изпълних със съдържание. Аз ти дадох име и цвят. Аз те пуснах в моята Нощ. Аз те облякох във великолепието на моя си Мрак. Аз ти подарих мислите си. Аз сътворих и твоите мисли, за да си ми половина. Аз изваях НИЩОТО и го превърнах в НЯКОЙ. Аз давам Живот и пия от извори, докато препускам с Ветровете на Времето в покоя и безвремието на Бездната. Нощта е моето време. И все така Мракът Мой я обладава до грях, до болка, до изначалие... потъвайки в индигото й до седмото дъно... Всичко това съм Аз. Аз съм индиговия пурпур, който опазих в себе си, минавайки като острие на бръснач през него. Мисли за мен, като за това, което можеше да имаш, но никога няма да постигнеш! Аз съм реката, която ще се отдаде на океан... Ти вече си локва застояла вода!
Една съм такава разбирателна. Ама толкоз разбирателна, че чак ми се повръща от мене си понякога. Щото да разбереш някого (а това е нужно обикновено, когато нещо е омазано страховито), означава само едно – да го оправдаеш… някак си. Ей затуй много ме е яд на мене си, че са ме учили да разбирам. Мразя да съм разбирателна, но някак не ми се получава обикновено. Затова и му намерих цаката – за мене си. И да разбера (разбирай оправдая) някого, това не значи, че ще го кажа на глас. Инак, май продължавам да съм разбирателна… и това ми става ясно всеки път, когато получа стомашни спазми от мене си, поради поредната ми разбирателност.
Напоследък обаче се улавям, че има неща, дето колкото и да се пъна да ги разбера не ми се получава. И единствените спазми, дето ги усещам в такива случаи, са от напъните да се хвана за някаква дори елементарна логика на нещата… Нищо чудно да съм тъпа. Това би било много удобно обяснение, което мигом ще пресече всички напъни и спазми. Чопли ме едно съмнение, че щом съм пък винаги била една такава безобразно разбирателна как така изпускам крайчеца в определени ситуации. Ей тъй, като седя и си словоблудствам с кеф и във уединение, само едно обяснение ми идва на ум. И то е, че „Има нещо гнило в Дания!”. Има нещо нездраво в това, един човек да се люлее дълго между ДА и НЕ. Между ИСКАМ и НЕ ИСКАМ. Между ЕЛА и ВЪРВИ СИ. Между себе си, опустошавайки се през времето, което прекосява в колебания. Разкъсвайки се, от неистовия вик, да устои на него си самия. Изгаряйки, в яростта на безумните си страсти, от които се опитва да излезе. На никого не пожелавам този ад – творение невинно на една душа човешка….
За мен е просто – знам какво е туй, което ми е нужно. Останалото… и не го разбирам… и не мога да го разбера.
"Толкова сме свикнали да се крием от другите, че накрая се крием от себе си." Франсоаз Фуко
Имаш ли представа какво е да загубиш себе си в другия, а него да го няма…
Синьо-сив е въздухът, напоен от мъглата. Всеки звук е изпит от старите каменни зидове. Тишината е глуха. Кръгъл кладенец в средата на двора жадно дири следата на влагата. Див кон препусна по празните улици. Някой в съня ме целуна. Не беше ти…. Въпреки синьото на един чифт очи… И се събудих.
Няма да сключа сделка с теб, Дяволе, няма какво да ми предложиш. Власт не искам, докоснах славата, парите не ме блазнят. Нито можеш да ме излъжеш, Дяволе, нито да ме изплашиш. Нямам нищо за губене, отдавна всичко раздадох. Стъпих в тръните, срязах си вените, главата си чупих, живота посрещах, изпращах… и въпреки всичко все още летя, Дяволе, летя и поря Бездната. Чупя сънища, приспивам утрото, жаравата ми е утеха… Желанията на глас изричам, смея да стъпвам боса и незащитена… Тези, дето без време си тръгнаха в път превърнах… Път да го бродя в нощите, в дните да го проклинам… Другите - недокоснатите, с шепа думи хвърлих по вятъра… и не помня дори оковите, помня само корена си в земята… Разпилях се във времето, като черно-бяла магия… Но си нося силата… И безумието да не се страхувам от това, че ще ме убият… Мога и да обичам, и да затворя вратата… Отвращава ме, когато на някой не му стиска да си отвори крилата… Аз съм от лудите, дето всичко дават, за да надзърнат в очите на близък… Ако ще всичко да свърши и времето в точка да се превърне, до седмото дъно в живота ще се затрия и в смъртта до деветото… Нямам нищо за губене - всичко раздадох. Пазя си само отровата, Дяволе, само нея си пазя. Оная отрова, Дяволе, дето сама си я купих. С нея ще приспя синьо-черното… и в тебе ще се загубя… И нито свистенето на крилата ми, Дяволе, нито крясък ще чуеш… Просто ще пусна тишината да те събуди…
Каквото и да ти казват, Дяволе, на нищо и никой не вярвай. От мене да знаеш само едно - нищо не е толкова страшно, като това да не ти пука. Защото когато си тръгна, Дяволе, нощта ще е мъртва... Бездумието – мълчание.
А си говоря с теб, Дяволе, защото знам, че Господ не съществува!
В ИНАТА СИ ЗДРАВО СМЕ ВПИЛИ НОКТИ И ЗЪБИ… И НЯМА ПУСКАНЕ… МОЖЕ ДА БОЛИ И ДА КЪСАМЕ ЖИВО МЕСО, НО ЩЕ СТИСКАМЕ ЧЛЮСТИ ДО ПОСЛЕДНО… ТАКИВА СМЕ, ЗА СЪЖАЛЕНИЕ… ИЛИ ЗА РАДОСТ… БЯГАМЕ ОТ ЛЕСНИТЕ ПЪТИЩА – ТЪРСИМ ТРЪНИ В ПЪТЕКИТЕ, ЗА ДА СИ НОСИМ БЕЛЕЗИТЕ… И ТАКА … ЦЯЛ ЖИВОТ СЕ ИЗНИЗАЛ, А В НАС ПУСТОТА И БЕЗВРЕМИЕ - ЕДНАТА ГОРДОСТ ОПАЗЕНА И РИСУНКИТЕ ТЪНКИ НА ЗАРАСНАЛИ РАНИ, ОЦВЕТЕНИ ТУК-ТАМ ОТ КЪРВЯЩИТЕ ОЩЕ… И ЕДНА ГОРЧИЛКА, КОЯТО ДА НИ НАПОМНЯ… ЧЕ ДОКАТО СТИСКАХМЕ ЧЕЛЮСТИ НЕ УСПЯХМЕ ДА СЕ ЦЕЛУНЕМ… НЕ ЗНАМ САМО ДАЛИ ЩЕ СИ Е СТРУВАЛО…???!!!...
Или си пълен извратеняк, или ексклузивно тъп, за да не се спреш. Поне така ми се струва. Ако иде реч за извратеняци, мога да ги разбера, те инак са погинали горките. Единственият вариант за оцеляване при тях е да чешат егото си, а колко по-кърваво става от чешавицата, толкова по-кеф. Пък и да си извратеняк си е донякъде ок, щото може да те плюват, може да те презират, може да те отричат, но поне се открояваш от сивотата на масата. Виж това с глупостта си е природа – не може да се очаква нещо от там, където си е чисто и просто кухо…
Има обаче един много разпространен вид, който съм етикетирала като „цървул” (като в аванс се извинявам на онзи вариант, в който цървулът е просто вид обувка). И не мога още да се начудя защо при изобилието на чепици всякави, най-потребяван е именно цървулът. Може би е просто балкански синдром?! Уж налични претенции за финес, стил, възвишеност… а налице опната я прасешка, я кравешка щавения, а за онез гумените не ми се и мисли даже… те последните най-кофти стоят, щото на долнокачествен каучук ми намирисват. Обаче пък са сред най-търсените, щото удобни били, прилягали както е необходимо, за да се чувстват краците в тях комфортно. Пък и пустата му национална идентичност трудно се надскача, дори в брюкселска лъскавина да се спрете човек… Щото си е друго, като решиш да огрееш публично да тий удобно кът пристъпяш. А и ако случайно ти се случи да изревеш „Булгар! Булгар!” , там де не ти е мястото, може снизходително да те подминат, вместо да те сложат в кьошето да не разваляш пейзажа. И по-леко било да бягаш, ако се наложи, казват. Да не говорим, че са многофункционални и за бързо или по-бавно пързаляне в собствените ти остатъци органични стават. Май се отплеснах. Нищо. Нали предупредих, че ми се словоблудства. Та това, дето не мога да се начудя, когато си разсъждавам за този ВИД, е толкоз ли му отсъства инстинктът, че е просто цървул, дето го ползват по предназначение (да свърши нечия мръсна работа), докато той се радва, че под лъскава дрешка е окичен. А може би цървулът затова е цървул, защото основната му функция все пак е да създава нечие удобство, дори за сметка на собствената си „значимост”… Знам ли?! Никога няма да го разбера. Както не разбирам що за оргазъм е това да превърнеш нечия душа в септична яма. Цървулска му работа…
Дали като го погледне човек ще навее спомен за гладко опнато прасе или бивш влажен кравешки поглед все ще е цървул. Кофти е когато засмърди на долнокачествена гума…
Няма да прибера косите си в черна шамия… тя ми е спомен от таткова смърт. Няма да скъсам бяло цвете за тебе – него сложих на пръстта над приятели… Няма да ти налея в чашата ми бездумие… с него ще прелея на кръст своя гроб. Свещта, дето я паля и денем, и нощем пази залъка – онзи последния, острия, в който сама ще се разкъсам …
Когато сме безсилни да се справим със собствените си чувства… с онова, което къса по частица от нас всеки следващ миг… с онова, което дращи и не дава покой дори и в съня, и с което знаем, че няма да се справим дори и в смъртта, повечето от нас стават жестоки. И колкото по-безсилни се чувстват, с толкова повече ярост се вихрят в най-гнусната жестокост… с едничката цел да ранят. Да изцедят кървави сълзи. Да мачкат и да убиват бавно и мъчително… точно така, както те самите се измъчват, давещи се в безсилието да спрат и да кажат на глас – „Стига! Аз съм достоен човек и няма да причиня такава гнусотия поне на себе си!” И колко малко са всъщност тези, които могат да си спестят подобно унижение… Колко са тези, които няма да паднат толкова ниско?! Толкова малко, колкото са онези - другите, които могат да си признат, че ги боли и им е безумно без някого… и пред себе си, и пред другия. Онези, които могат да кажат на глас или на лист „Обичай ме, въпреки мен дори!”.
Чии са капките кръв попиващи в пръстта?! Това там не е моята кръв. Твоята е, дори и да не искаш да си признаеш… тя чертае пътя ти.
Време, в което се казва сбогом… Време, в което се изгубваш в другия, за да намериш себе си… и него… След като си се загубил в безтебия и безмения, и си се лутал дълго, докато следваш дирята на кръга… Време, след онова, в което си потънал в нечие отсъствие… Време да кажеш сбогом… и да се събереш в цяло… в бездумие… Време е да си върна моя мрак, за да съхраня и двама ни… Когато си тръгна нощта ще е мъртва. Бездумието – просто мълчание.
Думите – нежно докосване или пълно проникване… чак до края… до болка, до грях. Дума, хапеща нечии устни. Дума, впиваща нокти в плътта. Дума – крясък желание. Дума - стенание... Миг без дъх пред поредния тласък на жарта във опънати вени... Дума обич. И … просто мълчание в танца на мрака, обладаващ нощта.
Не съм безпаметна. Напротив. Опазих всеки белег и всеки миг. И бездумията, останали без дъх от жажда. И още губя сетивата си до край, едно след друго, докато не ми остане едно единствено усещане и в него да потъна до безпаметност… Не съм безпаметна. Докосването ти до мен прогаря кожата ми и буди крясък от желание по пръстите ти, под които тръпнеща е мойта плът. Очите ми са впити в твоите по-здраво и от ноктите ми в раменете ти. Дъхът ми спря в твоя, за да го има и отвъд... Без граници и рамки... без разстояния усещам топлата ти кръв по устните си...
Не съм безпаметна.
Последното усещане не мога да загубя напук на себе си дори... Усещането ми за... теб.
В някакво време, някъде там в пространството е моят дом. Той е мястото, което си мислиш, че познаваш. Това е мястото, от което идвам и където се прибирам, а ти нямаш дори бегла представа какво е то. Питаш ме как мога да пиша за нещо, което не познавам?! Аз не пиша. Аз разказвам. Разказвам ти за мястото, от което идвам през времето в пространството. Понякога ти разказвам неща, които звучат като небивалици, но това е само защото си се затворил в своята измислица за света и себе си. Мислиш си, че знаеш какво са сенките и кое е мрак, къде се ражда светлината и кой е пътят… Но не можеш нито да ги опишеш, нито да ги разкажеш. И това е естествено. Така ще е докато си в своята кутийка добре изолирана. Без да искаш се докосна няколко пъти до онова време и пространство – изначални и незапомнени... Какво не ти достигна, за да повярваш?!... Аз знам, ти научи ли?
***
Искаш ли да те заведа отвъд. Там, където ще бъдеш само себе си. Подай ми ръка. Не се страхувай. Първо ще си помислиш, че това е Хаосът. И донякъде е така – поне в твоите възприятия. Само имай търпение. И ми вярвай. Няма да се случи веднага. Нито пък ще се случи изведнъж. Просто се дръж за ръката ми. Ще ти покажа как да свалиш всяко съмнение от себе си. Ще те науча как да отлюспваш своите рамки и граници без от това да боли. Ще ти дам сила да приемеш себе си. Върви с мен. Чака те дълъг път. Пътят към дома, който не помниш. Не ме гледай така. Не се свивай отвътре. Да. Аз съм Сянка, каквато си и ти, но аз не съм го забравила. Хвани ръката ми, предстои ни полет. И не се страхувай от свистенето на крилата ми. И не се тревожи – няма да ми натежиш и не ще те изпусна. Ако ще ти е по-лесно, затвори очи… Остави усещането за безкрайност да те изпълни до края. Няма рамки и граници. Няма кутийки. Няма нищо. Пусни сетивата си на воля. Наслаждавай се на съвършенството си. Вдъхни аромата на Мрака, и виж раждането на Светлината. Отпусни се в огнения танц на сенките.
*** Почувствай ме до края, до болка, до грях… до изначалие. Почувствай и себе си така. Остави се в прегръдката на сетивата си докато не ги загубиш всичките едно по едно… Едно след друго. Дотогава, докато ти остане единствено усещането за мен. Това е Вечността. Мигът на нищото в цялост. Съвършенството на завършеността. Това е пирът на собствената ти самодостатъчност. Вече си у Дома.
Интересна графа - "Всичко за мен" :)))) и разбира се в рамките на 1 200 знака:))))
... Мразя РАМКИТЕ!!!!! Ограниченията ме убиват.
... ако все пак трябва да ви кажа всичко за себе си в рамките на 1 200 знака:) и освен това да ме разберете ще се изразя така:
БИЛА СЪМ И ВЪЛК И ЧЕРВЕНА ШАПЧИЦА:)
***
-
*Празна съм. Като ограбена църква с пробит покрив. Толкова пуста и стара,
че дори гарван не каца на ръждясалото разпятие. Стоят достолепно само едни
стени...
Мълчана
-
Сладките извори ще осъмнат без моите стъпки в мрака. Стомната суха в съня
си ще пие мълчана вода. В самодивската риза скрих магиите и ги заключих.
Със с...
