За мене си....

Вместо Честит рожден ден!, Безобразно Зло такова:)))))))))))))


Зло

То когато се случи,
няма помен от милост,
както няма научени
да се вардят от жило.

То е дълга, проклета
и рушителна сага
за душевна несрета.
Тук и Бог не помага.

И напълно отписан,
в своя спомен се скиташ
със премазани мисли
и Марии в очите.

Александър Белчев

Из "Дневниците на един вятър 3" - Да се изгубиш, за да те намерят

Любимото ми тъжно момиче, отново крачи босо по крайбрежието на бурните си мисли. Вълните на депресията съскат злобно в тишината и хищно заграбват песъчливата реалност изпод краката и.
Не вярвах, че ще се върне отново тук.
При последната ни среща, тя разпозна своя път и би трябвало сега да върви по него. Възможно ли е отново да е изгубила посоката?
Всъщност, защо ли се учудвам. Най-постоянното нещо на този свят е непостоянството. Как въобще си въобразявам, че преходността няма да изкуши едно обикновено момиче.
Въпреки че за мен... за мен тя е необикновена.
Силна е в слабостта си и в същото време е някак крехка, когато трябва да прояви характер.
Днес е красива, както някога ...
Също като тогава носи в себе си повече смърт, отколкото живот, но е красива. А носи смърт, защото винаги когато се видим, се разделя с нещо: с човек, с емоция, с етап от живота си или с определени възгледи... Не знам. Ние ветровете няма с какво да се разделяме и са ни непонятни тези състояния. Единственото, което ми е ясно, е че тя преживява някаква сложна вътрешна трансформация, която се отразява в погледа й, и го прави страшно мистичен и дълбок. Точно този поглед, не ми позволява да я изтрия от душата си, и ме кара да я намирам отново и отново...
При нея обаче нещата не стоят така... Навярно няма да ме помни и ще трябва пак да си измисля някакво превъплъщение. Ако знае само колко ми е трудно понякога да бъда вятър.

Опитвам се да привлека вниманието й, като подхващам пръските от вълните и ги търкулвам в косите й. Тя се усмихва едва доловимо, но после отново вторачва очи в сивотата пред себе си и усмивката й угасва така бързо, както се появява. Става ми непоносимо да я гледам така, без да мога да я докосна и утеша. И понеже съм вятър, а ветровете умеят много неща, завъртам се около оста като вихрушка и се превръщам във весел, симпатичен старец.

Настигам я в гръб, защото крайбрежието на мислите й напомня пустинна равнина – няма нито една скала или дюна от където бих могъл да изскоча внезапно и случайно.
Усещам аромата й на нежност.
После ръката ми докосва рамото й...

- Здравей красавице! – весело я поздравявам
- Добър ден! - сепва се тя
- Прощавай, че нарушавам спокойствието ти, но какво прави такова хубаво момиче на това самотно и откъснато от света място?
- Не зная, господине! – тихо отвръща тя - Трябваше да се срещна с един човек, но се разминахме. После той изчезна, а аз нямам никаква представа как да го намеря. Не знам дали искам да го търся. Не знам трябва ли?
- Никой не знае, докато не опита – шеговито й казвам аз - На мен, миличка, друго ми е интересно. На този бряг идват само хора, които се чувстват изгубени, а човек се чувства изгубен, когато не е наясно със себе си или когато иска да бъде намерен от друг, точно определен човек. Не ме питай от къде знам, но ти не си от хората, които се оставят за дълго на крайностите. Обичаш ги, харесват ти усещанията, които предизвикват, но в същото време стремежът ти за баланс е по-силен от теб и в крайна сметка успяваш да угасиш пожара в себе си. Ти искаш този, с когото сте се разминали да те намери, нали?! Колко познато... и тъжно.
- Вижте – прошепва тя – аз дори не знам защо ви казах ... Аз... Даже не ви познавам... Ще ви помоля само да ме упътите как да се върна на главния път. Вървя от часове без да мисля и явно много съм се отдалечила.
- А може би си по-близо отколкото предполагаш! – уверено я поглеждам
- Но кой сте вие и защо имам чувството, че сме се срещали и друг път? – пита недоумяващо тя.
- Възможно е! На същото място при други обстоятелства... или на друго място при същите обстоятелства... Но тогава не бях стар и не изглеждах така. А и те чаках по-дълго от уреченото време, даже бях готов да се превърна в статуя и да стоя на онази пейка докато не се появиш, но понякога (да не кажа почти винаги), нещата не стават така както си ги представяме.
- Кой си ти? – нетърпеливо и нервно простенва гласът й
- Аз ли? Аз съм онзи, който винаги ще те намира и който е обречен да бъде забравян от теб в мига, в който стъпиш на главния... на своя път. Аз съм ударите на сърцето ти, вдишванията и издишванията ти, болката и радостта. Аз съм сълзите ти по последната любов и щастието ти от бъдещата... Аз съм... най-голямата ти загадка и най-простият отговор, затова не питай мен - попитай себе си! – последните ми думи заглъхват от шума на ято чайки и възползвайки се от олелията, която привлича вниманието й, отново се превръщам във вятър .

Знам, че тя е шокирана. Знам, че вълните на мислите й са я подхванали в своята убийствена въртележка и трескаво рови в паметта си с надеждата да си припомни кой съм. Знам и друго – ще намери много повече от спомена за някой, който никога не е присъствал реално в живота й. Изследвайки себе си, тя ще открие непознати вселени в душата си и докато стигне до истината, че никога не съм съществувал, ще ме е забравила...Отново... За хиляден път...
Но аз ще я обичам все така, защото ние ветровете не знаем какво е раздяла. Ние ветровете не чувстваме съмнения и не си задаваме въпроси.
Ние знаем – в момента, в който един вятър спре да се движи – престава да бъде вятър. За това нямаше как да остана човек и да се боря за обичта на моето момиче. Никоя любов не изисква подобни жертви... Мога да съм себе си и пак да бъда до нея, нищо че тя няма да знае. Достатъчно ми е да се усмихва когато полъхвам в косите й.

Виждам я да се отдалечава с последните слънчеви лъчи... Морето е спокойно както никога, а залезът прилича на вулкан от червенооранжеви пеперуди. Вълните не съскат, а кротко тананикат онази стара морска песен, чиито думи само гларусите могат да разберат.
Не остана и ден, а имам чувството, че е била тук цяла вечност. В далечината приближава сянка... Мисля, че някой я намери преди да стигне главния път. Днес съм един щастлив вятър. Моето любимо момиче отново се усмихва с цялото си сърце!

Дали ще си спомни кой съм?
Едва ли!
Ще ме нарече простичко – ЖИВОТ и няма да се сети за мен до следващата ни среща.
Ако има такава.
Не изключвам възможността човекът, който намери любимото ми момиче сега, да я намира с любовта си винаги, когато тя реши да се изгубва ... по следите на вятъра!


Автор: Innocence

Когато теглиш чертата

Когато теглиш чертата всичко става излишно.
Излишни са думите, защото няма кой да ги чуе.
Излишно е чувството, защото няма кой да го съпреживее.
Излишна е любезността защото е фалшива.
Излишна е позата, защото е смешна.
Излишна е демонстрацията, защото е жалка.
Излишна е грубостта, защото прави нещата нечовешки.
Излишната грубост може да горчи, да отврати, но няма да спаси никого.
Грубостта не е Спасение.
Спасението е да можеш да теглиш чертата, ей така тихичко.
Когато теглиш чертата всичко е излишно.
Когато теглиш чертата няма смисъл от нищо повече.
И всяко нещо, след като теглиш чертата, само доказва, че си в самозаблуда, а въпросната черта ти се е загубила…