Шарено

Нужно ми е нещо. Нещо, което да ми изплакне душата. Цялата и изотвътре. Нещо като вчерашния път. Пътят… Вятърът часове наред сграбчваше косите ми и ги пилееше както му хрумне. И където му хрумне. Нахално стисваше кичурите и ги захвърляше върху устните ми, и затворените очи. И ми носеше аромати. Ароматите на живота. Ароматите на детството и на старостта… дори и ароматите на смъртта. Нахлуваше силно, в порив неустоим и с него идваше миризмата на прах и на пепел, откриващи асфалта под мен. После тихомълком ме запращаше в купчето мащерка… и по чукарите на Рила. Оттам стремглаво ме пускаше в бездната на хладния боров дъх, от който в дробовете става скрежно с привкус на мента. И пак напечената от слънцето земя – пуста до светло-кафяво и пропукана от безводие. И тихо се прелива в този мирис уханието на цъфнал тютюн. Смолистият никотин в зелените му листа меко полепваше по носоглътката ми и тихо с разливаше във вените. А пелинът бързаше да го допълни с капка горчивина за разкош. И пак боров скреж, и детство… и ръцете на баба – сухи и жилести… и толкова меки въпреки болката в тях… топли и обичащи – безусловно, майчински. И устните й върху челото ми - срещу дрипави сънища. И сънят – детски – ухаещ на чистота и обичане.

Пътят ми вчера – дълъг и истински. Пътят - вечност, изплакващ душата. Вятърът, гонещ косите ми. Искам го днес. Повиках го да ми оплакне душата.