Цената - 3

Умирам,
когато ми се случи да ме препъне
сиянието меко
на фината патина, с която времето опазва ценността.
Тогава спирам.
Спира и дъхът ми.
За цяла вечност...
И струва си.
Да!
Струва си
да се пресегна.
Да отворя криптата
и да извадя чашата бездумие,
за да я поделя.
И да отпивам бавно...
потъвайки в матовия пламък на греха.
Дълбоко в бездната,
опазила светлика в мрака... където
болката разкъсва
и кръвта е истинска -
с цвят индигов...
преди разсъмване.
Това си струва да платя.
И да умра.

И не!
Не струва!
Не струва пукнат грош лъскавината под прожекторите.
Тя винаги е само слуз, олепила в гъсто-лигав блясък пустотите тенекиени, кънтящи от скимтеж...


P.s. Всеки има своята цена. Благодаря на мене си, че моята не се изчерпва с крясъците на ято пощръклели свраки. И че не се нуждая от побесняла глутница на помияри, за да съм жива!

Море на Злото...

... Моето море... Дълбоко... Тъмно... Гъсто... Преливащо... Пожелано... Отричано... Поругавано... Пожелавано пак... Потъвано... Прегръщано... Вкусвано... Споделяно... Истинско... Вечно... Моето море... Мистерия на духа... Недостижимо-призрачно... Абсурдно-съществуващо... Обладаващо мъглите... Силуетно–невъзможно... Морето на Злото!... Убиващо фалша... Поглъщащо болката... Връщащо вярата... Търсещо смисъла... Моето море... Ненаситно... Мрачно... Мое море... Море на Злото... Криещо тайната на кораба на Прокълнатите... Раждащо ме от най-мрачната си дълбина с всичката болка на вселената, за да ми каже отново... Здравей, Аз съм!... Аз съм твоето Проклятие!

Море на Злото

Те плаваха на Кораба на Прокълнатите,
право през океана към ужасяваща земя.
Чуваше се зова на сирените, съществуващи, за да повярваш,
желаещи душите им, обладани от мъглявата утрин.

Виждаха се далечни светлини,
молейки се за чудо, Те не искаха да стоят повече тук!

Безразсъдни мисли, наближаваше приливът,
търсещ златният си шанс под мрачното небе.
Морето е дълбоко и очаква безкрайно,
жадуващо за душите, за Теб и Мен!

Виждаха се далечни светлини,
молейки се за чудо, Те не искаха да стоят повече тук!

Море на Злото - толкова много родени, за да умрат!
Море на Злото - оставяйки сълзи по небето!
Море на Злото - никога не питащо ЗАЩО!
Море на Злото - божествен плач!

Северното Сияние, някога греещо така ярко
на прекрасното небе, сега се крие в нощта.
Падат духом, чувайки ехо в мрака,
цветовете на дъгата имаха нужда от яркостта си...

Виждаха се далечни светлини,
молейки се за чудо, Те не искаха да стоят повече тук!

Море на Злото - толкова много родени, за да умрат!
Море на Злото - оставяйки сълзи по небето!
Море на Злото - никога не питащо ЗАЩО!
Море на Злото - божествен плач!

Виждаха се далечни светлини,
молейки се за чудо, Те не искаха да стоят повече тук!

Море на Злото - толкова много родени, за да умрат!
Море на Злото - оставяйки сълзи по небето!
Море на Злото - никога не питащо ЗАЩО!
Море на Злото - божествен плач!

Море на Злото...
Море на Злото...
Море на Злото...
Море на Злото...

c'est la vie

Днес изхвърлих любимата кукла на дъщеря ми. Сега тя плаче. Ще плаче и после. Ще плаче и утре. После просто ще се умори да плаче. Просто ще пресъхне, като ням кладенец, обитаван от ехото на любимо отсъствие...

Защо я изхвърлих ли?

Защото се уморих да я лепя и поправям – отново и отново.

Малката ми дъщеря толкова обичаше тази кукла, че я носеше навсякъде със себе си. И толкова й се искаше да я опознае – цялата и изотвътре, че все намираше как да направи поредната пролука, в куклата, за да види какво точно крие вътре в себе си. После плачеше, че куклата я боли, там където е счупено. И от обич сбираше дори и най-дребните парченца от счупеното място в шепите си и ми ги носеше, за да ги залепя. За да оздравее куклата й. А аз сядах и започвах да лепя. Бавно и внимателно, за да си напасне всяко парченце с другото, както е било преди счупеното. Понякога ми отнемаше дни да наредя всяко късче и така да го прилепя към следващото, че да не личи къде е зеела грозна дупка. Накрая вземах памуче и спирт, и започвах да изтривам леко и търпеливо всяка неравност, причинена от лепилото. И така, докато не стане като нова. Като преди това. Почти успявах да получа идеален резултат – почти. Куклата си беше пак същата като преди – само дето някъде по нея имаше още една паяжина от белези на съшиване. Толкова фина, че почти не се забелязваше. Почти. И след всяко оздравяване казвах на дъщеря ми, че е нужно да бъде внимателна когато докосва крехките белези на паяжинките, защото въпреки, че изглежда зараснало, това място не е заздравяло… Пет години. Толкова време събирах и лепих. Не защото не можех да купя нова кукла, а защото това беше любимата кукла на дъщеря ми. Любимата играчка на по-добрата част от мен. А и това я научи да се грижи за куклата си. Да внимава за нея. Да не й причинява още и още белези. Малката ми дъщеря се научи да пази. И я пазеше любимата си кукла, и внимаваше да не я счупи. До снощи. Снощи реши да танцува с куклата си – нищо ново. Но така завихри танца, че се строполи... точно върху любимата си кукла. И това не беше нещо невиждано. Само дето като стана се оказа, че в личицето на куклата зее дупка вместо синия усмихнат поглед... Пак събра парчетата – внимателно и грижливо... и ми ги остави на бюрото. После заспа – мълчалива.

Тази сутрин погледът ми се залепи за зеещата празнина вместо лице. Едва си преглъщах кафето, докато се опитвах да преместя очи. Затворих ги. Толкова грозна безнадежност ме прегърна докато гледах в счупеното лице...

Допих си кафето. Станах, събрах парченцата в шепа, взех куклата и отидох да я изхвърля – в контейнера отвън. Сложих я там, за да спра себе си. Сигурно до довечера щях да размисля и да започна да я редя отново и пак. И си знам, че щях да я сглобя почти съвършено. Почти. Само тънка паяжина на неуловими белези щеше да напомня за злополучния танц. Но тя никога нямаше да е цяла вече. И щеше да се наложи да я поставим някъде, само за гледане. В това няма смисъл.

Студено ми е.

?!

"Един познат някога написа, че изоставяме мечтите си от страх, че може да се провалим или не дай си боже да успеем."
"Да откриеш Форестър"



А какво се случва, когато ни изостави мечтата ни?!?!

Умиране.

...

Едни предполагат, други обмислят, трети планират... Аз просто знам. Елементът на изненада е невъзможен.
... с отворени очи ще си умра...
Защото просто знам...
Знам... и...
Мълча.