...

Когато сме безсилни да се справим със собствените си чувства… с онова, което къса по частица от нас всеки следващ миг… с онова, което дращи и не дава покой дори и в съня, и с което знаем, че няма да се справим дори и в смъртта, повечето от нас стават жестоки. И колкото по-безсилни се чувстват, с толкова повече ярост се вихрят в най-гнусната жестокост… с едничката цел да ранят. Да изцедят кървави сълзи. Да мачкат и да убиват бавно и мъчително… точно така, както те самите се измъчват, давещи се в безсилието да спрат и да кажат на глас – „Стига! Аз съм достоен човек и няма да причиня такава гнусотия поне на себе си!” И колко малко са всъщност тези, които могат да си спестят подобно унижение… Колко са тези, които няма да паднат толкова ниско?! Толкова малко, колкото са онези - другите, които могат да си признат, че ги боли и им е безумно без някого… и пред себе си, и пред другия. Онези, които могат да кажат на глас или на лист „Обичай ме, въпреки мен дори!”.

Чии са капките кръв попиващи в пръстта?! Това там не е моята кръв. Твоята е, дори и да не искаш да си признаеш… тя чертае пътя ти.

Време е...

Време, в което се казва сбогом… Време, в което се изгубваш в другия, за да намериш себе си… и него… След като си се загубил в безтебия и безмения, и си се лутал дълго, докато следваш дирята на кръга… Време, след онова, в което си потънал в нечие отсъствие… Време да кажеш сбогом… и да се събереш в цяло… в бездумие… Време е да си върна моя мрак, за да съхраня и двама ни… Когато си тръгна нощта ще е мъртва. Бездумието – просто мълчание.

Мой си, дяволе

Полудявай. Грабни ме. Целувай ме.
Разбесней ме. Пали ме пожарено.
Ти си дяволът. Хищник погубен.
Остри пръсти забивай, кошмарнико.

Късай дрехи. Изсмуквай. Опивай се.
Жива смърт и умиращо раждане.
Изтръпни ме. Люби ме мъчително.
Дълго сянката своя в мен вграждай.

Плъзгай бавно езиче непитащо.
Изтънявам и ставам невидима.
Като змии горещи се сплитаме.
Любовта е порочна зависимост.

Кръгъл кораб - земята разклатена.
Ти си бурята. Имай ме адово.
Заразяваш ме с алчност отдадена.
Попилях. Надкрещях водопадите.

Беззащитно-кошмарна. Опасна съм-
съвършена за теб като външност.
Мой си, дяволе! Мой... И безгласен.
Ти се любиш със своята същност.

Автор: Павлина Стоянова

...

Думите – нежно докосване или пълно проникване… чак до края… до болка, до грях. Дума, хапеща нечии устни. Дума, впиваща нокти в плътта. Дума – крясък желание. Дума - стенание... Миг без дъх пред поредния тласък на жарта във опънати вени...
Дума обич. И … просто мълчание в танца на мрака, обладаващ нощта.