вторник, 27 април 2010 г.

Без дрехи




"Толкова сме свикнали да се
крием от другите, че накрая
се крием от себе си."
Франсоаз Фуко

Имаш ли представа какво е да
загубиш себе си в другия,
а него да го няма…




Синьо-сив е въздухът, напоен от мъглата. Всеки звук е изпит от старите каменни зидове. Тишината е глуха. Кръгъл кладенец в средата на двора жадно дири следата на влагата. Див кон препусна по празните улици. Някой в съня ме целуна. Не беше ти…. Въпреки синьото на един чифт очи… И се събудих.

Няма да сключа сделка с теб, Дяволе, няма какво да ми предложиш. Власт не искам, докоснах славата, парите не ме блазнят. Нито можеш да ме излъжеш, Дяволе, нито да ме изплашиш. Нямам нищо за губене, отдавна всичко раздадох. Стъпих в тръните, срязах си вените, главата си чупих, живота посрещах, изпращах… и въпреки всичко все още летя, Дяволе, летя и поря Бездната. Чупя сънища, приспивам утрото, жаравата ми е утеха… Желанията на глас изричам, смея да стъпвам боса и незащитена… Тези, дето без време си тръгнаха в път превърнах… Път да го бродя в нощите, в дните да го проклинам… Другите - недокоснатите, с шепа думи хвърлих по вятъра… и не помня дори оковите, помня само корена си в земята… Разпилях се във времето, като черно-бяла магия… Но си нося силата… И безумието да не се страхувам от това, че ще ме убият… Мога и да обичам, и да затворя вратата… Отвращава ме, когато на някой не му стиска да си отвори крилата… Аз съм от лудите, дето всичко дават, за да надзърнат в очите на близък… Ако ще всичко да свърши и времето в точка да се превърне, до седмото дъно в живота ще се затрия и в смъртта до деветото… Нямам нищо за губене - всичко раздадох. Пазя си само отровата, Дяволе, само нея си пазя. Оная отрова, Дяволе, дето сама си я купих. С нея ще приспя синьо-черното… и в тебе ще се загубя… И нито свистенето на крилата ми, Дяволе, нито крясък ще чуеш… Просто ще пусна тишината да те събуди…

Каквото и да ти казват, Дяволе, на нищо и никой не вярвай. От мене да знаеш само едно - нищо не е толкова страшно, като това да не ти пука. Защото когато си тръгна, Дяволе, нощта ще е мъртва... Бездумието – мълчание.

А си говоря с теб, Дяволе, защото знам, че Господ не съществува!

Недорисувани рани...

В ИНАТА СИ ЗДРАВО СМЕ ВПИЛИ НОКТИ И ЗЪБИ… И НЯМА ПУСКАНЕ… МОЖЕ ДА БОЛИ И ДА КЪСАМЕ ЖИВО МЕСО, НО ЩЕ СТИСКАМЕ ЧЛЮСТИ ДО ПОСЛЕДНО… ТАКИВА СМЕ, ЗА СЪЖАЛЕНИЕ… ИЛИ ЗА РАДОСТ… БЯГАМЕ ОТ ЛЕСНИТЕ ПЪТИЩА – ТЪРСИМ ТРЪНИ В ПЪТЕКИТЕ, ЗА ДА СИ НОСИМ БЕЛЕЗИТЕ… И ТАКА … ЦЯЛ ЖИВОТ СЕ ИЗНИЗАЛ, А В НАС ПУСТОТА И БЕЗВРЕМИЕ - ЕДНАТА ГОРДОСТ ОПАЗЕНА И РИСУНКИТЕ ТЪНКИ НА ЗАРАСНАЛИ РАНИ, ОЦВЕТЕНИ ТУК-ТАМ ОТ КЪРВЯЩИТЕ ОЩЕ… И ЕДНА ГОРЧИЛКА, КОЯТО ДА НИ НАПОМНЯ… ЧЕ ДОКАТО СТИСКАХМЕ ЧЕЛЮСТИ НЕ УСПЯХМЕ ДА СЕ ЦЕЛУНЕМ… НЕ ЗНАМ САМО ДАЛИ ЩЕ СИ Е СТРУВАЛО…???!!!...

сряда, 7 април 2010 г.

Що за оргазъм е това да превърнеш нечия душа в септична яма?!




Или си пълен извратеняк, или ексклузивно тъп, за да не се спреш. Поне така ми се струва. Ако иде реч за извратеняци, мога да ги разбера, те инак са погинали горките. Единственият вариант за оцеляване при тях е да чешат егото си, а колко по-кърваво става от чешавицата, толкова по-кеф. Пък и да си извратеняк си е донякъде ок, щото може да те плюват, може да те презират, може да те отричат, но поне се открояваш от сивотата на масата. Виж това с глупостта си е природа – не може да се очаква нещо от там, където си е чисто и просто кухо…

Има обаче един много разпространен вид, който съм етикетирала като „цървул” (като в аванс се извинявам на онзи вариант, в който цървулът е просто вид обувка). И не мога още да се начудя защо при изобилието на чепици всякави, най-потребяван е именно цървулът. Може би е просто балкански синдром?! Уж налични претенции за финес, стил, възвишеност… а налице опната я прасешка, я кравешка щавения, а за онез гумените не ми се и мисли даже… те последните най-кофти стоят, щото на долнокачествен каучук ми намирисват. Обаче пък са сред най-търсените, щото удобни били, прилягали както е необходимо, за да се чувстват краците в тях комфортно. Пък и пустата му национална идентичност трудно се надскача, дори в брюкселска лъскавина да се спрете човек… Щото си е друго, като решиш да огрееш публично да тий удобно кът пристъпяш. А и ако случайно ти се случи да изревеш „Булгар! Булгар!” , там де не ти е мястото, може снизходително да те подминат, вместо да те сложат в кьошето да не разваляш пейзажа. И по-леко било да бягаш, ако се наложи, казват. Да не говорим, че са многофункционални и за бързо или по-бавно пързаляне в собствените ти остатъци органични стават. Май се отплеснах. Нищо. Нали предупредих, че ми се словоблудства. Та това, дето не мога да се начудя, когато си разсъждавам за този ВИД, е толкоз ли му отсъства инстинктът, че е просто цървул, дето го ползват по предназначение (да свърши нечия мръсна работа), докато той се радва, че под лъскава дрешка е окичен. А може би цървулът затова е цървул, защото основната му функция все пак е да създава нечие удобство, дори за сметка на собствената си „значимост”… Знам ли?! Никога няма да го разбера. Както не разбирам що за оргазъм е това да превърнеш нечия душа в септична яма. Цървулска му работа…

Дали като го погледне човек ще навее спомен за гладко опнато прасе или бивш влажен кравешки поглед все ще е цървул. Кофти е когато засмърди на долнокачествена гума…