събота, 31 юли 2010 г.

С благодарност към Дамян Дамянов!

Ако някой не успява да намери начина, думите или мълчанието, което да му е достойно, нека му помага този стих... А аз благодаря на Дамян Дамянов и му целувам ръка, за това, че го е имало, и че нещо е драснало някъде в него, за да мога да го чета... Да го чета и да съм мълчана... и пред гения, и пред истинските думички, сложени в едно... Благодаря!


Изтрих те с двойна гума от сърцето си...

Изтрих те с двойна гума от сърцето си
като ненужна правописна грешка.
Но скъса се хартията там, гдето ти
оставила бе нещо страшно тежко.
През дупката днес духа само вятърът.
Да, вятърът на зла обида духа.
О колко ли е скъсана душата ти,
изтрила толкоз образи! Тя, куха,
навярно зее накъде дълбоко в теб
( ако изобщо още съществува )!
Обидно е! И грозно и жестоко е
с такива думи с теб да се сбогуваме.
Със теб - мечтата, любовта, утехата,
която сам създадох в свойте нощи.
Но ти бе само на мечтата дрехата.
А със самата нея - нищо общо...
Изтрих те от душата си. Завинаги!
Но само теб - пародия на обич.
Оназ, Мечтата жива, неизстинала,
остава да върви пред мен. До гроба.

Дамян Дамянов

И да се знае, че когато удавиш някого в лайна, няма начин нито да го обършеш, нито да го изтриеш, нито да го окъпеш, нито да го изчистиш, дори само, за да потънеш в едната похот с него! И точно тука им е мястото на едни думички, които запомних напук на себе си: "Ако не можеш да си платиш дълговете можеш поне да затвориш тихо вратата."

понеделник, 26 юли 2010 г.

Калейдоскоп



„Мразя бежово-блудкавите-заблудено-изгубени души. Казвам души, а не човеци. Защото човеците имат цвят. По цвета ще ги познаеш, че са човеци. Празните души нямат мирис и цвят. Те са призрачни и болни от самота. Но все гледат да се присламчат, залепят слузестата си безформеност до някоя цветна особа. За да откраднат нюанс поне.”
Ваня Гайдарова





Обичам си света на сенките, сестрице. Всъщност – обожавам го. Това е друг мой свят. Различен от нощта. И въпреки прозрачно-призрачните му селения, в него не допускам блудкажно-бежово-безцветно-лигаво. Това е мястото, на онова безвремие, в което пречистени в греха души се скитат безпризорни… преминали през тайни или явни сблъсъци със светостта на своето падение… там някъде в хаоса на сътворението, където е и моята душа. И все едно дали е тя пречистена в греха или греховна…

Едно е вярно – безпризорна е!

И продължава да се сблъсква със святост или пък падение. И не промива нараненото коляно от поредно падане – то просто става част от колорита й. Понякога се случва някой червейоподобен да припълзи подмолно, оставящ слузестата си следа. Тогава идва огънят, за да пречисти всяка фибра, а щедрата вода насища пак нюансите със цвят. Вълшебна е нощта в света на сенките. На тези сенки, само птица им минава път. И всяка твар нищожна, пред тях се чувства дребна и излишна, и мъртво раждана… Лишена от възможността да впие слузестото си безформие и да се храни с цвят.

Цветът е дар.

неделя, 25 юли 2010 г.

По пълнолуДие










Посрещам пълнолуДието свое, под благостта окръглена на пълната луна.
Събирам в шепа думи.
Познато-непознати.
Думи скрити.
Останали недоизказани.
Очаквани и недочакани.
Спестени.
Неизречени.
Защо ли?!
За какво?!
До бяло светят пръстите ми стиснати. Това е то – пропуснах да ги изрека. От глупост ли, от гордост ли или от страх да не порежа някого... сега е все едно. Боли ме челюстта от нечовешкото усилие да озаптявам бесовете си.
Няма да ги пусна!
Завивам се по навик в скъпи спомени.
На топло.
В дълбокото.
Там, дето тишината е пропита с уханията на нощта. Където образи далечни и толкоз близки, в миг припламват и угасват в съсък. И ме намират в гъстото индиго, целуват ме и тръгват пак нанякъде... Помагат ми да не загубвам крехкото си равновесие в щедростта на пълнолуДието си. Обичам ги. Изпращах ги и ги посрещах. Посрещам ги и ги изпращам още... А те си тръгват и се връщат неочаквано. Понякога приличат на внезапна буря. Понякога присядат тихо в мрака. Сърцето ми навярно само може да отброява тихите им стъпки, които ми напомнят на капчука пролетен. Капчукът неуморно пазещ ритъма – чук-чук, чук-чук... Дали брои? Дали отмерва мигове?! А може би е влюбен в песента на своите си мисли...

А в моята глава нестройни звуко-мисли се гонят в дисхармония. Не мога и не искам да ги уловя. Оставям ги да скитат безпризорни. Да водят свойте битки. Да трупат белезите си. Да помъдряват. Да се завръщат в предродилни болки. Да ме болят и да се раждат.

По пълнолуДие.

Струва си...




„Свободата, Санчо, е на върха на копието.“
Мигел Сервантес, „Дон Кихот”












Дадена ни е Свобода. Свободата да изберем. Да вярваме или не. Да учим или не. Да мислим или не. Да оставим в страни собствената си камбанария и да погледнем нещата и под различен ъгъл или да стискаме кривото си огледало и да отричаме всичко извън образа в него. Всеки крещи – „Аз съм различен! Аз съм истински! Аз виждам нещата в цялост!”. И освен единия крясък друго няма. Другото е пустота и рамки. И не е странно, че само шепа хора наистина се ползват от Свободата на избора. Свободата, е състояние на Ума. Свободата е състояние на Духа. Свободата е онова, което ни пази от подлизурстването, низостта, гъзолизничеството, овчедушието, еднаквостта етикетирана, простотията, пошлостта, парвенющината, предателствата... Всички тези думички са крайно недостатъчни, но се опасявам, че няма да ми стигне един живот, за да напиша и останалите. Свободата е обратното на това да си прошнурован, подпечатан и описан стриктно, и натикан в третото кьоше, на шести рафт. И да не смееш да помислиш дори да надигнеш глас срещу което.

Обратното на Свободата ни пречи да слезем от собствената си камбанария и да се покатерим на друга нечия, защото си е риск и неудобство. Трябва да ти стиска! И да знаеш, че понякога си струва да забравиш за удобството. Удобството, което се изчерпва с лепкавостта на собствените ти нечистотии, натрупани във времето. Оставащи, естествено незабелязани... Удобството, да вдигнеш пръст и да разстреляш някого отсреща, докато се тровиш в мислите си, дето са се пръкнали от „аргументи”, поднесени ти услужливо от избирателните ти до болка сетива. Идилия! И глухота, и слепота, и безконечие бездушно.

„Свободата, Санчо...”

Свободата е отсъствие на граници. И струва си, наистина си струва, когато те подгони жажда, да пиеш изворна вода. Когато нещо в петата ти боде, да спреш и да помислиш, струва си. Струва си, да пуснеш кръв дори, нанизвайки се на върха на острието, на копието Донкихотовско. Струва си, да си признаеш, че си сбъркал, било от нежеланието да се вгледаш надълбоко или от простичко невежество. Струва си да се преглътнеш и да попиташ, щом не знаеш. Защото няма нищо унизително да си удариш два шамара, за да изпълзиш от собствените си заблуди.

Останалото си е просто вятър и мъгла...

четвъртък, 22 юли 2010 г.

Шарено




Нужно ми е нещо. Нещо, което да ми изплакне душата. Цялата и изотвътре. Нещо като вчерашния път. Пътят… Вятърът часове наред сграбчваше косите ми и ги пилееше както му хрумне. И където му хрумне. Нахално стисваше кичурите и ги захвърляше върху устните ми, и затворените очи. И ми носеше аромати. Ароматите на живота. Ароматите на детството и на старостта… дори и ароматите на смъртта. Нахлуваше силно, в порив неустоим и с него идваше миризмата на прах и на пепел, откриващи асфалта под мен. После тихомълком ме запращаше в купчето мащерка… и по чукарите на Рила. Оттам стремглаво ме пускаше в бездната на хладния боров дъх, от който в дробовете става скрежно с привкус на мента. И пак напечената от слънцето земя – пуста до светло-кафяво и пропукана от безводие. И тихо се прелива в този мирис уханието на цъфнал тютюн. Смолистият никотин в зелените му листа меко полепваше по носоглътката ми и тихо с разливаше във вените. А пелинът бързаше да го допълни с капка горчивина за разкош. И пак боров скреж, и детство… и ръцете на баба – сухи и жилести… и толкова меки въпреки болката в тях… топли и обичащи – безусловно, майчински. И устните й върху челото ми - срещу дрипави сънища. И сънят – детски – ухаещ на чистота и обичане.

Пътят ми вчера – дълъг и истински. Пътят - вечност, изплакващ душата. Вятърът, гонещ косите ми. Искам го днес. Повиках го да ми оплакне душата.

сряда, 21 юли 2010 г.

Не ме съветвайте!




Не ме съветвайте!
Ако обичате, не ме съветвайте!
И не мислете, че сте онова парченце лакмус, което ще е някакъв катализатор! Вие, без да ми прощавате, сте НИКОИ! Някой в схемата съм АЗ! И никой друг или различен от МЕН не ще успее да ми вмени видяното в кривото си огледало! Оглеждайте самите себе си! И ах-кайте и ох-кайте до безсъзнателност, но МЕН НЕ МЕ СЪВЕТВАЙТЕ! Отдавна се научих и да ИЗБИРАМ и да РЕШАВАМ…. И да си нося ОТГОВОРНОСТТА за всяка ЛУДОСТ!
И хубавичко ЗАПОМНЕТЕ,
че „мислите” ви са
ИЗЛИШНИ!
Когато ви напъват да продрискате!

неделя, 18 юли 2010 г.

Посвещение

В неистовия бяг на денонощията, преплели миговете с вечността, за дъх не им остава време. Прегънати са силуетите. Тежат. Товарите измислени понесли... нанякъде. И само вой от стонове долитат в бездиханията на покой мъртвешки. Уж живи. Уж горящи. Уж истински, а толкоз прозаични... и прозрачни. Бездушни.

Припламва светлина... не от светлика.

Измислен фар в далечината на тъмен остров мами празнодушците. И цел им дава. Дава им кураж да се огледат в най-кривото си огледало. Да си повярват.

О, Суета!

Как бавно им подлагаш влажната си диря, обрасла с хлъзгав мъх и ги повличаш надолу и нататък. Привличаш ги с миризмата упояваща на обещания. Повеждаш ги все по-навътре в илюзията им за собствено величие и водиш ги в желанието им да бъдат богоравни. И те пристъпят...
Изправайки прегънатите силуети.
Оглаждайки натрупаните дипли.
Вярвайки!

Затъват ходилата в лепкавия мъх. Приплъзват се. Очите са притворени зад гъста паяжина на страстта лелеяна. Плътта в щедра изобилност се предлага. И няма мисъл. Има само цел. Измислен фар в далечината на тъмен остров.

А някой лочи прясна кръв далеч от всяка суета. Убивайки.

сряда, 14 юли 2010 г.

Цената - 2

Да си сляп е привилегия. Да си глух е привилегия. Защо ли?! Защото необезпокояван можеш да затъваш само в писъка на Егото си. И да му се наслаждаваш до безумие… до пълно изглупяване. И да си сляп, и много глух до потрес. И да подминеш себе си дори. Това е привилегия!

Случайни думи…

Ярост
Навлек
Икона
Успех
Номер
Хорър
Табу
Еротика
Голота
Оргия
Долен
Орален
Анатемосан
Катастрофа
Усмиряване
Анормален
Кафеварка
Небивало
Умирам
Реверанс
Капки
Сито
Топлина

... просто ги дописах... или поне опитах.. не-случайно...
случайни мисли на един човек в заблуда...

Не ме учудва, че не ме разбра. Това не е по силите на всеки.

Цената - 1

Когато един миг може да промени всичко, съзнаваме цената на решенията си. Когато един жест може да промени всичко, даваме ли си сметка какво правим?! Когато водопад от думи не струва и пукната пара пред нечие бездумие, успяваме ли да чуем шепота на изтръгната сълза?!

Никога не съм можела да изрека това пусто словосъчетание „Обичам те”. Нито пък да го напиша правилно. Все някоя буква не си е на мястото. Все нещо обърквам. Няма нищо. Нали мога да обичам истински. Какво като не мога нито да го изрека, ни да го напиша като хората. Не съм скъперник – просто ми е ценно. Просто има смисъл. Просто не умея да се пилея на дребно и в безсмислие. Защото има смисъл да си преровя душата до последно. Да я изчегъртам. Да я кюртирам грубо. И после да я опна срещу бурята, ако успее тя да я умие.

Пък аз ще седна на върха на планината, загледана в миражен океан. И ще мълча докато плащам. Докато не платя и вярата, и обичта, и грубостта... и собствената си наивност.

понеделник, 12 юли 2010 г.

Случайни мисли на един заблуден човек





Страшно ми е. Страшно ми е от Яростта, която стискам в зъбите си. Понякога е пожелавана, но днес е като Навлек – нечакан и неканен. И много ми се иска да мога да запазвам благост като Икона. Такава, пред която вярващи се молят за Успех и добрини. Ала не мога. Аз не мога. Добре, че вярват вярващите, инак щяха да си знаят, че всичко туй е само Номер с привкусът на Хорър и едничка цел да ужасява. За да се знае - туй Табу е! И да се мери с крив Аршин. А всяка мисъл Еротична, родена от свещена Голота, да бъде мърляна като най-долна Оргия, която трябва да се Усмири. Орален вик, че някой паднал е Анатемосан, разтриса въздуха със Електричество. Небивалици, Катастрофи, Анормалност в хор гръмват с писъка на бурята. Аз ще направя Реверанс на Кафеварката и Капките отрова в нея ще отпивам. Умирам ли?!
Не мисля. Процежда се през Ситото на погледа ми Топлина.

събота, 10 юли 2010 г.

Виждал ли си...

...Виждал ли си... виждал ли си танца на огъня и пеперудата...

Усещал ли си почти неуловимите сенки на криле, прелитащи до самия пламък... Разкъсвала ли те е страстта, с която се стремят един към друг... Вкусвал ли си неистовото им желание да се прелеят в едно... Потъвал ли си в удоволствието да усещаш това сливане, продължаващо цяла вечност до пълна осмоза... Докосвала ли те е мистерията на тишината, забулена в изначалие... Изгубвал ли си се в мига на сътворението...

Виждал ли си как само за част от мига феерията на пеперудени крила се превръща в ослепителна светлина... Частица от мига, в която пеперудата се превръща в пепел... А пламъкът е жаден да я поглъща още и още... и протяга огнените си езици, обгръщайки всяка нейна фибра и прониквайки в атомите й до края, до болка, до грях... Знаеш ли какво удоволствие е да бъде обладана пеперудата, която се отдава... Отдава се докато я изпепеляват... Няма по-прелестна и истинска гледка от тази на огнената пеперуда... Няма по-красив миг от онзи, в който желанието за танц стане неудържимо... Мигът, в който желанието за танц е вече реалност...

Само едно е нужно, за да се случи изпепеляването... ОГЪН! Истински и жив... Пожелан... Останалото са празни думи...

сряда, 7 юли 2010 г.

Не-случайно

Пише ми се. Пише ми се, та ми се плаче чак. А ръцете ми са изтръпнали. Едва ги усещам. Сякаш не са моите. Само една неуловима почти тръпка ми напомня, че имат нещо общо с мен. Опитвам се да раздвижа пръстите... получава се! А ми е трудно да пиша... пък ми се пише, та ми се плаче.

Просто е време за мълчание.

Мълчана ще съм докато съвсем натежа в бременността си от мисли…
Мисли гонени.
Мисли срещнати.
Мисли трудни.
Мисли бягащи.
Мисли пожелавани.
Мисли отричани.
Мисли мои.
Мисли чужди.
Мисли...

Мълчана ще ги срещам. Мълчана ще ги изпращам. Мълчана ще ги мълча. Мълчана ще ги пусна през мене... да ме намерят, да ме оставят и пак да се върнат. Чак тогава ще им кажа, че ги обичам. Ще ги пусна от мене. И ще ги изпращам... дълго... дълго... Ще ги изпращам и ще знам, че никога повече няма да ми се случат.

После луната ще е заприличала на мен.
Ще вием една срещу друга.
Изпращайки...

неделя, 4 юли 2010 г.

Моето светло кьоше

Хората са светли и имат
по едно тъмно кьоше.
А аз наопаки.
Тъмна съм,
ама чак индигова,
но пък си имам
едно светло кьоше.
Мое и истинско.
Вдълбало се е удобно –
на пирамида прилича.
Не знам за какво ми е.
Но си е мое и го обичам.
И ми е хубаво, когато
понякога го поглеждам в очите.
А то, милото, ми се хили,
въпреки че все го забравям.
То затова е и светло,
и ми прощава,
защото хич не му дреме
когато го подминавам.
За отмъщение ме препъва,
проклетото,
или ме сръчква –
особено като ми е мръчкаво.
От него няма
ни мърдане,
ни отърване.
Нали е кьоше – край и точка.

събота, 3 юли 2010 г.

Без страх от нищо




Умирам да те моля да не си отиваш, живот мой!
Умирам да слушам нещата, които премълчаваш!
Аз мълча и ти си отиваш...
Все още тая надеждата, че един ден ще съм способен
да не крия раните си, които болят само
при мисълта как с всеки изминал ден те обичам повече...
Колко време ще чакаме?!

Умирам да те взема в обятията си и ти да ме прегърнеш силно!
Умирам да те забавлявам! Да ме целунеш когато се събуждам,
положил глава на гърдите ти, докато слънцето изгрява
и постепенно загубя мириса ти...
Потъвам в твоите устни, които се приближават
шепнейки думи, които
нахлуват в сърцето ми,
изгаряйки го отвътре...

Умирам да те опозная... Да знам какво мислиш...
Да отворя всички врати към теб и да победя бурите,
които искат да ни повалят... Да спра погледа си в твоите очи...
Да запея с теб на разсъмване...
Да се целуваме докато устните ни се изхабят...
Да гледам в твоето лице как всеки ден расте зрънцето на любовта...
Да вярвам, да сънувам, да оставя всичко просто да се случва, като забравя за страха от страданието...

Умирам да ти споделя какво ми минава през ума!
Умирам да те интригувам
и да мога все още да те изненадвам!
Да усещам всеки ден това пронизване
в сърцето щом те видя...
Да мислят каквото искат...
Че може би съм луд! Това си е моя работа!
И сега отново гледам на света в моя полза...
Отново виждам как блести светлината на слънцето...

Умирам да те опозная... Да знам какво мислиш...
Да отворя всички врати към теб и да победя бурите,
които искат да ни повалят... Да спра погледа си в твоите очи...
Да запея с теб на разсъмване...
Да се целуваме докато устните ни се изхабят...
Да гледам в твоето лице как всеки ден расте зрънцето на любовта...
Да вярвам, да сънувам, да оставя всичко просто да се случва, като забравя за страха от страданието...