понеделник, 14 ноември 2011 г.

Нощта отвътре


Аз и Аз се гледаме яростно.

Хищно се дебнем, като вълци в мъгла.

Свирепо ръмжим, оголвайки зъби.

Схватка.

Кръв.

Кратка смърт.

Тишина.

Аз и Аз – танцуващи призраци –

сенки на изпепелени крила.

Аз и Аз – шизофренно-абсурдни

в пиесата на нощта.

Аз и Аз – жажда индигова –

нелечим мой кошмар в будността.

Внезапен гняв с пронизващ писък

се врязва в лоното на греха.

Аз и Аз – кънтящо отсъствие…

Неми думи.

Мрак.

Пустота.

Паметта – изнасилена блудница,

крие белега от душа.




неделя, 13 ноември 2011 г.

Където бушуват най-бурните води ...




Когато слънцето загуби сянката си

и Небесата „заплачат” в някой дъждовен ден

тих шепот чува се в далечината…

Гласовете на страха всяват усещане за ужас и болка.

Погледни към светлината, идваща от тайнствения мрак.

Тя озарява целия свят и дълъг е пътят, който й остава

до мястото, където текат най-буйните води и

черните рози погиват още преди да са разцъфнали.

Там, където бушуват най-бурните води и

черните рози умират преди да разцъфнат…

Погиват преди да разцъфтят.

Чувам дивите коне – подканват ме да бъда предпазлив

докато изкачвам стълбата на Съдбата,

водеща към свят изгубен някога…

Изкачвайки се, чувствам благодат…

Излизайки някъде от мрака съвсем сами – дали ще оцелеем,

криейки се в тази тайна килия, докато

слънцето изгрее пак?!...

Погледни към светлината, идваща от тайнствения мрак.

Тя озарява целия свят и дълъг е пътят, който й остава

до мястото, където текат най-буйните води и

черните рози не успяват да разцъфтят…

Там, където бушуват най-бурните води и

черните рози не успяват да разцъфтят.

Понякога, си задаваш въпроси, вперил поглед в кристалното кълбо…

Няма за кога да се отказваш, извърнал към стената гръб.

Там, където бушуват най-бурните води и

черните рози не успяват да разцъфтят…

Там, където бушуват най-бурните води и

черните рози умират преди да разцъфнат…

Ще се изгубим навеки

в тази нощ отдадени на спомените…

Да, там, където бушуват най-бурните води, а

розите на мрака повяхват…

Там където бушуват най-бурните води…

понеделник, 7 ноември 2011 г.

...

Продънена е бездната.

Камбаната е без език –

не я люлей – намерих си душата.

Донесе ми я бурята

с онази капка дъжд,

откъсната от миглите ти в мрака.

петък, 9 септември 2011 г.

Господ е мъртъв!



Кого викате?! Кому се молите?! Кой ви чува?! Чува ли ви някой?!

Никой!

Господ е мъртъв!

Не знаехте ли?! Или просто не искате да поемете отговорност и да разберете най-сетне, че единственият Бог е затворен в собствената ви кожа? Това е. Но е далеч по-лесно и много по-удобно да се оправдаете с Господ. Какъв е този Господ, който ми пробутвате?! Онзи ли, който е сляп когато децата ни умират?! Това ли е вашият Господ?! Той ли е, който оставя разни недоразумения на природата да се гаврят с невинността?! Този Господ е един завършен егоист – глух, сляп и безумен по изначалието си! Ето това е вашият Господ!

Мъртъв Бог… всъщност съвсем по мярка на спящите ви души, които нито рая, нито ада могат да събудят!
Амин

понеделник, 29 август 2011 г.

Посока: Където и да е!





Никой, пътуващ за "Където и да е!" - цялата Аз. Седя на Кръстопът. До мен парче дебел картон с надпис: "everywhere" тъне в забрава. Седя и чак ми е уютно. Дори и не помислям да вдигна импровизираната табела с посоката, която съм написала. За какъв дявол да я вдигам, като не e част от мен?!... Написах я само, за да не изглеждам съвсем безпътна, каквато всъщност съм. Написах я, защото знам, че всяка Маска е по-приемлива от душата ми - голата… А какво ли изчадие съм сега - без душа?!... Ако питате мен – същото. Само дето не мога да пиша, а искам. И не просто искам - нужно ми е! Нужно ми е да мога да притворя очи, оставяйки пръстите си да танцуват в несвяст върху клавишите, докато се опитват да догонят думите, узрели да изплуват от дълбокото. А така съм натежала, че ми иде да се отприщя в апокалипсис… Не като онзи – измислено-библейския, а болезнено-реален, като рибя кост, заседнала в гърлото… Ха, ха, ще ми се.
Просто ми се лее… в думи. Само толкова. И като не мога се превърнах в безпътница. Дом ми стана Кръстопътят. Дом ли е или Проклятие - не ща да знам. Не ме интересува как съм. Все повече не ми се тръгва. Не забелязвам даже хроничното отсъствие на въздух в дробовете си. Изглежда именно това усилие, да извоювам глътка кислород, е индикация единствена, че Съм все-още-тук-някъде-сега…
А Питанка една нахална дращи в мен:
- Тук-някъде-сега-все-още ли Си?!...
- Не ме интересува. – през рамо й отвръщам, и отброявам N-та песъчинка-миг, потръпваща изящно в стъкленица-времемер.
Не ми се тръгва. Уютно ми е тук на Кръста. Той ме прие каквато съм – безпътница бездомна, вървяща на където и да е…

четвъртък, 25 август 2011 г.

събота, 21 май 2011 г.

1001 нощи


1001 нощи съм и нож, и рана...

вторник, 22 февруари 2011 г.

Усещане за жена...




... виждам те... лежиш с ръка свита зад главата си, а косата ти се пилее върху тази ръка... и пушиш... и ми се иска да се доближа до теб... да се притисна до гърдите ти, обвита в мъглата на синьо-сивкавия дим... да се отпусна в ръцете ти и да танцувам с теб... и усещам ритъма на пулса ти, отмерваш такта на едно аржентинско танго... и кожата ти върху моята... и усещането как губя всичките си сетива... освен последното... усещането ми за теб...

петък, 21 януари 2011 г.

Моят свят


Какво е моят свят?! Къде започва… къде свършва?! Какво има в него?! Променя ли се?!...


Моят свят… Истински?… Измислен?…


Рисувам по асфалта с цветни тебешири, докато смехът ми се преплита със звънчетата на детския възторг в гласа на дъщеря ми… Рисувам и в главата ми нежно гали стихът на Ханчев, дето още го помня (по независещи от мен причини) и реди думи тихи, думи познати…


„… Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

Падаха сенки на птици, на облаци.
Падаха сенки на хора,
зачеркващи бързо рисунката.”…


Смехът ми се преплита със звънчетата на детския възторг в гласа на дъщеря ми… а в мен парижкият дъжд грабва рисунката и я отнася полека в Сена…


Моят свят не се изчерпва с видимостите първопрочетни. Не се изчерпва с биологията ми (първосигналната). Моят свят започва далеч преди зримото за очите и няма свършек. Моят свят е един калейдоскоп, който се променя дори от сянката на птица, пресякла пътя ми. Целостта му е непонятна за очи, които ме „виждат” и ме „разгадават”, и си позволяват да ме анализират, етикетират и прочее глупости. Моят свят е мястото, където рисувам без четка, без молив, без щрихове и без букви… Това не е най-приятното място на света. Там са нещата нелицеприятни и необяснимо-неприемливи за широката (знаеща) публика. Там е това, което няма да си простя… Там са кървавите ми сълзи, изцедени от безсилие… Там е онова „Несбъдналото се” – не „Несбъдналото се” на Грин, което зове с образа на Бягащата по вълните… Това „Несбъдналото се” е моето… то е с мен като недоизлежана присъда… И нищо сбъднало се не може да го измести… Това е Моят свят… Моят свят, в който имам неблагоразумието да се отдам на лудостта да се гоня с ветровете в бездната… вместо примерно (като нормален човек) да целуна някой, който поне ме желае, ако не ме обича.


Моят свят... променящ се дори от сянката на птица, пресякла погледа ми... Парченца истина в един калейдоскоп... Толкова много парченца...


Няма да разказвам за тях... Не ви трябва да знаете.

неделя, 9 януари 2011 г.

Лудостта да те желая




Колко луд трябва да си, за да се довериш на НИЩОТО?! Вероятно точно толкова, колкото и когато се доверяваш на НЕЩОТО… Защо ли! Защото ДОВЕРИЕ е дума загубила смисъла на дефиницията си толкова отдавна, че ме боли като си го мисля. И в такъв случай какво значение има дали ще се довериш на Нещо или на Нищото?! – Никакво! Крайъгълният камък тук е ВЯРАТА.

Имаш ли я?!

От нея тръгват всички пътища… И всички те някога се пресичат… Някак си… Обичай ме...