Кого викате?! Кому се молите?! Кой ви чува?! Чува ли ви някой?!
Никой!
Господ е мъртъв!
Не знаехте ли?! Или просто не искате да поемете отговорност и да разберете най-сетне, че единственият Бог е затворен в собствената ви кожа? Това е. Но е далеч по-лесно и много по-удобно да се оправдаете с Господ. Какъв е този Господ, който ми пробутвате?! Онзи ли, който е сляп когато децата ни умират?! Това ли е вашият Господ?! Той ли е, който оставя разни недоразумения на природата да се гаврят с невинността?! Този Господ е един завършен егоист – глух, сляп и безумен по изначалието си! Ето това е вашият Господ!
Мъртъв Бог… всъщност съвсем по мярка на спящите ви души, които нито рая, нито ада могат да събудят! Амин
Никой, пътуващ за "Където и да е!"- цялата Аз.Седя на Кръстопът. До мен парче дебел картон с надпис: "everywhere" тъне в забрава. Седя и чак ми е уютно. Дори и не помислям да вдигна импровизираната табела с посоката, която съм написала. За какъв дявол да я вдигам, като не e част от мен?!... Написах я само, за да не изглеждам съвсем безпътна, каквато всъщност съм. Написах я, защото знам, че всяка Маска е по-приемлива от душата ми - голата… А какво ли изчадие съм сега - без душа?!... Ако питате мен – същото. Само дето не мога да пиша, а искам. И не просто искам - нужно ми е! Нужно ми е да мога да притворя очи, оставяйки пръстите си да танцуват в несвяст върху клавишите, докато се опитват да догонят думите, узрели да изплуват от дълбокото. А така съм натежала, че ми иде да се отприщя в апокалипсис… Не като онзи – измислено-библейския, а болезнено-реален, като рибя кост, заседнала в гърлото… Ха, ха, ще ми се.
Просто ми се лее… в думи. Само толкова. И като не мога се превърнах в безпътница. Дом ми стана Кръстопътят. Дом ли е или Проклятие - не ща да знам. Не ме интересува как съм. Все повече не ми се тръгва. Не забелязвам даже хроничното отсъствие на въздух в дробовете си. Изглежда именно това усилие, да извоювам глътка кислород, е индикация единствена, че Съм все-още-тук-някъде-сега…
А Питанка една нахална дращи в мен:
- Тук-някъде-сега-все-още ли Си?!...
- Не ме интересува. – през рамо й отвръщам, и отброявам N-та песъчинка-миг, потръпваща изящно в стъкленица-времемер.
Не ми се тръгва. Уютно ми е тук на Кръста. Той ме прие каквато съм – безпътница бездомна, вървяща на където и да е…
... виждам те... лежиш с ръка свита зад главата си, а косата ти се пилее върху тази ръка... и пушиш... и ми се иска да се доближа до теб... да се притисна до гърдите ти, обвита в мъглата на синьо-сивкавия дим... да се отпусна в ръцете ти и да танцувам с теб... и усещам ритъма на пулса ти, отмерваш такта на едно аржентинско танго... и кожата ти върху моята... и усещането как губя всичките си сетива... освен последното... усещането ми за теб...
Какво е моят свят?! Къде започва… къде свършва?! Какво има в него?! Променя ли се?!...
Моят свят… Истински?… Измислен?…
Рисувам по асфалта с цветни тебешири, докато смехът ми се преплита със звънчетата на детския възторг в гласа на дъщеря ми… Рисувам и в главата ми нежно гали стихът на Ханчев, дето още го помня (по независещи от мен причини) и реди думи тихи, думи познати…
„… Това е история стара, стара, стара като Париж и тя: един художник по тротоара рисуваше момиче с цветя.
Падаха сенки на птици, на облаци. Падаха сенки на хора, зачеркващи бързо рисунката.”…
Смехът ми се преплита със звънчетата на детския възторг в гласа на дъщеря ми… а в мен парижкият дъжд грабва рисунката и я отнася полека в Сена…
Моят свят не се изчерпва с видимостите първопрочетни. Не се изчерпва с биологията ми (първосигналната). Моят свят започва далеч преди зримото за очите и няма свършек. Моят свят е един калейдоскоп, който се променя дори от сянката на птица, пресякла пътя ми. Целостта му е непонятна за очи, които ме „виждат” и ме „разгадават”, и си позволяват да ме анализират, етикетират и прочее глупости. Моят свят е мястото, където рисувам без четка, без молив, без щрихове и без букви… Това не е най-приятното място на света. Там са нещата нелицеприятни и необяснимо-неприемливи за широката (знаеща) публика. Там е това, което няма да си простя… Там са кървавите ми сълзи, изцедени от безсилие… Там е онова „Несбъдналото се” – не „Несбъдналото се” на Грин,което зове с образа на Бягащата по вълните… Това „Несбъдналото се” е моето… то е с мен като недоизлежана присъда… И нищо сбъднало се не може да го измести… Това е Моят свят… Моят свят, в който имам неблагоразумието да се отдам на лудостта да се гоня с ветровете в бездната… вместо примерно (като нормален човек) да целуна някой, който поне ме желае, ако не ме обича.
Моят свят... променящ се дори от сянката на птица, пресякла погледа ми... Парченца истина в един калейдоскоп... Толкова много парченца...
Няма да разказвам за тях... Не ви трябва да знаете.
Колко луд трябва да си, за да се довериш на НИЩОТО?! Вероятно точно толкова, колкото и когато се доверяваш на НЕЩОТО… Защо ли! Защото ДОВЕРИЕ е дума загубила смисъла на дефиницията си толкова отдавна, че ме боли като си го мисля. И в такъв случай какво значение има дали ще се довериш на Нещо или на Нищото?! – Никакво! Крайъгълният камък тук е ВЯРАТА.
Имаш ли я?!
От нея тръгват всички пътища… И всички те някога се пресичат… Някак си… Обичай ме...
Интересна графа - "Всичко за мен" :)))) и разбира се в рамките на 1 200 знака:))))
... Мразя РАМКИТЕ!!!!! Ограниченията ме убиват.
... ако все пак трябва да ви кажа всичко за себе си в рамките на 1 200 знака:) и освен това да ме разберете ще се изразя така:
БИЛА СЪМ И ВЪЛК И ЧЕРВЕНА ШАПЧИЦА:)
***
-
*Празна съм. Като ограбена църква с пробит покрив. Толкова пуста и стара,
че дори гарван не каца на ръждясалото разпятие. Стоят достолепно само едни
стени...
Мълчана
-
Сладките извори ще осъмнат без моите стъпки в мрака. Стомната суха в съня
си ще пие мълчана вода. В самодивската риза скрих магиите и ги заключих.
Със с...