Какво е моят свят?! Къде започва… къде свършва?! Какво има в него?! Променя ли се?!...
Моят свят… Истински?… Измислен?…
Рисувам по асфалта с цветни тебешири, докато смехът ми се преплита със звънчетата на детския възторг в гласа на дъщеря ми… Рисувам и в главата ми нежно гали стихът на Ханчев, дето още го помня (по независещи от мен причини) и реди думи тихи, думи познати…
„… Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.
Падаха сенки на птици, на облаци.
Падаха сенки на хора,
зачеркващи бързо рисунката.”…
Смехът ми се преплита със звънчетата на детския възторг в гласа на дъщеря ми… а в мен парижкият дъжд грабва рисунката и я отнася полека в Сена…
Моят свят не се изчерпва с видимостите първопрочетни. Не се изчерпва с биологията ми (първосигналната). Моят свят започва далеч преди зримото за очите и няма свършек. Моят свят е един калейдоскоп, който се променя дори от сянката на птица, пресякла пътя ми. Целостта му е непонятна за очи, които ме „виждат” и ме „разгадават”, и си позволяват да ме анализират, етикетират и прочее глупости. Моят свят е мястото, където рисувам без четка, без молив, без щрихове и без букви… Това не е най-приятното място на света. Там са нещата нелицеприятни и необяснимо-неприемливи за широката (знаеща) публика. Там е това, което няма да си простя… Там са кървавите ми сълзи, изцедени от безсилие… Там е онова „Несбъдналото се” – не „Несбъдналото се” на Грин, което зове с образа на Бягащата по вълните… Това „Несбъдналото се” е моето… то е с мен като недоизлежана присъда… И нищо сбъднало се не може да го измести… Това е Моят свят… Моят свят, в който имам неблагоразумието да се отдам на лудостта да се гоня с ветровете в бездната… вместо примерно (като нормален човек) да целуна някой, който поне ме желае, ако не ме обича.
Моят свят... променящ се дори от сянката на птица, пресякла погледа ми... Парченца истина в един калейдоскоп... Толкова много парченца...
Няма да разказвам за тях... Не ви трябва да знаете.
