Никой, пътуващ за "Където и да е!" - цялата Аз. Седя на Кръстопът. До мен парче дебел картон с надпис: "everywhere" тъне в забрава. Седя и чак ми е уютно. Дори и не помислям да вдигна импровизираната табела с посоката, която съм написала. За какъв дявол да я вдигам, като не e част от мен?!... Написах я само, за да не изглеждам съвсем безпътна, каквато всъщност съм. Написах я, защото знам, че всяка Маска е по-приемлива от душата ми - голата… А какво ли изчадие съм сега - без душа?!... Ако питате мен – същото. Само дето не мога да пиша, а искам. И не просто искам - нужно ми е! Нужно ми е да мога да притворя очи, оставяйки пръстите си да танцуват в несвяст върху клавишите, докато се опитват да догонят думите, узрели да изплуват от дълбокото. А така съм натежала, че ми иде да се отприщя в апокалипсис… Не като онзи – измислено-библейския, а болезнено-реален, като рибя кост, заседнала в гърлото… Ха, ха, ще ми се.
Просто ми се лее… в думи. Само толкова. И като не мога се превърнах в безпътница. Дом ми стана Кръстопътят. Дом ли е или Проклятие - не ща да знам. Не ме интересува как съм. Все повече не ми се тръгва. Не забелязвам даже хроничното отсъствие на въздух в дробовете си. Изглежда именно това усилие, да извоювам глътка кислород, е индикация единствена, че Съм все-още-тук-някъде-сега…
А Питанка една нахална дращи в мен:
- Тук-някъде-сега-все-още ли Си?!...
- Не ме интересува. – през рамо й отвръщам, и отброявам N-та песъчинка-миг, потръпваща изящно в стъкленица-времемер.
Не ми се тръгва. Уютно ми е тук на Кръста. Той ме прие каквато съм – безпътница бездомна, вървяща на където и да е…
