понеделник, 31 декември 2012 г.

***






Далечен аромат 
на канела 
и печени орехи 
нежно се прелива 
с уханието на мед 
и ванилия. 
Вкусът на шоколад 
потъва дълбоко 
в глътката гъсто, 
черно вино 
и я насища с топлина и уют. 
Нощта ме загръща в пурпур. 
Тишината е като вакуум. 
Прелест.
В непразника на този миг улавям трептенето на крилата ми... като музика, която се разлива в мен. Усещам силата, която напира в тях. Гневът, късащ струни. Яростта на желанието и нежността на докосването. Великолепието на страстта, размиваща очертанията. Опиянението на лудостта да съм себе си, въпреки мен дори.

Вечност от няколко мига в шепата.

Усещам ударите на сърцето си. Усещам... сякаш вселената се разпуква от мощния звън на камбана с отрязан език.

събота, 25 август 2012 г.

Август, ден 25





На половин луна...

...се казва цяла истина.
Имам дълга глътка бездумие...
И едно-единствено усещане.
Последното...

И една вечност-мълчание...
Луната е... наполовина. 

сряда, 27 юни 2012 г.

Veritas vos liberabit *









Нужна ми е моята свобода. Нужно ми е да спра да описвам завършен кръг, вплел фантазия и реалност... като безкраен сън. Нужно ми е да мога да дишам. Нужно ми е да не гледам света с широко затворени очи, чиято празнота ме ужасява. Нужно ми е да се усетя жива, цяла и самодостатъчна. Нужно ми е да мога да пиша. Нужна ми е душата ми. Имам миг време за желание...

Пожелавам си, да ме настигне единствената истина, която може да ме освободи! Каквато и да е тя – така или иначе приех дори и невъзможните й варианти.
Казах го на глас.
(дано съм чута!)
Духнах свещичката.
Честит ми рожден ден!


p.s. И не ми пожелавайте ненужни неща, ако въпросната истина не ви е по силите, моля!


* Истината ще ни освободи (лат.)
(да ме прощават тамплиерите, че им откраднах девиза)

четвъртък, 19 април 2012 г.

Разхвърляни мисли

Не знам дали има „по-кофти тръпка” от тази да се усетиш жалък победител. Това си е като да се изтапаниш тежко въоръжен и да стреляш по кокошките в курника. Както и да пробваш да го преглъщаш – все ти разваля вкуса.Чак ти иде да се саморазвееш като бял байрак (да си жалък пораженец е някак си в реда на нещата). На тези разхвърляни мисли ме наведе една реплика-равносметка: „Капитулацията беше толкова бърза и пълна, че ме лиши от удоволствието да победя.”.

Все си мисля, че не е крив, този, който е забил лопатата в земята, а онзи, който сам се е закопал с нея, „доказвайки” колко чевръст е. От опит знам, че никой не е застрахован срещу подобен сценарий. И на всички, които ще рекат сега – е чак толкоз не бих изглупял, искам да споделя, че според мен, самозакопаването изобщо не е привилегия на глупаците (на тях всъщност никога от нищо не им пука и дори в затрупването ще намерят повод за радост). До подобен резил обикновено води Его-то, струва ми се. И дали е изпаднало в „завидна” самодоволност и си е самоповярвало до край, дали се е надценило или е подценило другото Его, или пък просто не успява да владее емоциите си и реагира като питек, няма никакво значение – оправдание винаги може да се намери – то е като задника – винаги с нас и винаги готов за употреба.

Друг е въпросът, кой как приема резултата от собствените си деяния. Поне на мен, крайно тъпо ми звучи, да ревнеш, че си жертва, ако сам си поработил здраво с въпросната лопата. И излишно-смешни са всички последващи от това действие скимтежи. Защото си имал избор:

  1. Да подминеш лопата.
  2. Да закопаеш, този, който ти я е подал.
  3. Да се закопаш сам.
  4. Да хвърлиш прах в очите на всички.

Вероятно има още много възможни избори, но да се ползваш от тях, е въпрос на собствена яснота за Целта, ако не тази с главната буква (наясно съм, че стратегията е висш пилотаж и малцина са избраните, да летят толкова високо) – твоята лична поне. Пък, ако се случи да се объркаш нацяло, изпадайки в безтегловност – винаги можеш да сътвориш от дефекта – ефект и да се огледаш за друга възможност – такава винаги има, стига да ти стиска да я грабнеш.

И от друга страна, продължавам да си мисля, че съвсем неуместно е чувството на вина за това, че опонентът ти се е оказал не рицарят в блестящи доспехи, а курешката на рамото му.

петък, 13 април 2012 г.

...


- Бях невъзможно дете... Добре, че моите не са като мен. - това казах днес (всъщност вече вчера) на един приятел, който беше наблизо, докато в главата ми се щураха безпосочно какви ли не дивотии, сътворени в детството... Облите грамадни камъни и вирът под тях, гневният поглед на батко, че му плаша рибата от скука, една пожертвана за „каузата” коса, малко вечност, много грях... Седях на пейката под прозореца, от който някога, (толкова отдавна, че бях дори забравила) благи очи ме надзираваха строго какви ги творя, и кротко пушех поредната цигара - толкова пораснала и отговорна, че чак ме заболя, когато трябваше да покажа къде точно да бъде сложен капакът на един ковчег и да се погрижа вятърът да не го събори. И усещах толкова безусловна любов и приемане, че дори не можах да се разплача... а нещо много нежно, притича за миг, нещо толкова искрено и ненатрапчиво, като искра от дяволито намигване на невъзможно хлапе... събрало всичката ми наивност в цяло. Благослових го с целувка, а то ме предаде веднага, изчезвайки в къпиновия храст в средата на градината... Чувствам се почти толкова предател и още малко беглец, че не успях да остана до края... децата ми, живите, ме очакваха... сега те спокойно спят, а в гърлото ми е заседнала мисълта за спящия недоизпратен.

сряда, 11 април 2012 г.

***





Празна съм. 
Като ограбена църква
с пробит покрив. 
Толкова пуста и стара, 
че дори гарван 
не каца на 
ръждясалото разпятие. 
Стоят достолепно само едни стени. Зидове силни, устояващи на ветрове и порои. Пропукани от слънце. Притихващи в безлуние. Стени, надживели времето. Втъкали душата ми в нишката между тук и отвъд. Обгърнали плътно тишината в мен и пиещи тъгата ми – мълчат в невъзможност да ме прегърнат… още по-малко да ме опазят… Камък върху камък и още, и пак… Студ, бездихание и липса на пулс… парчета жива вечност с изрисувани чудеса… Чудеса, били… някога... преди. Пронизват ме силуети олющени с едни очи – големи и питащи. Режат и питат – Защо?!...

А аз не знам. Не знам.

Аз нямам какво да им кажа… кънтя от бездумие… като залюляна камбана с откраднат език…

... или по-скоро като камбана, която никога не е била залюлявана...

вторник, 10 април 2012 г.

***

Време за…
Време, в което се казва Сбогом… Време, в което се изгубваш в другия, за да намериш себе си… и него… след като си се губил безпаметно… и си се загубил в безтебия и безмения, и си се лутал дълго, следвайки дирята на кръга… Време, след онова, в което си потънал в нечие отсъствие…
Време за Сбогом…
Време за Път…
Време за събиране в цяло – или поне в калейдоскоп… за бездумие… Време да си върна Нощта и да потъна до деветото й дъно… да намеря мене си и да се приема пак… с още един провал и всичката си глупава наивност… Време за танци с Ветровете… Време за път… Време да разкъсам ефира с режещ звук от отварянето на крилете ми…
Време за Полет…
… Къде ли е пистата…

неделя, 8 април 2012 г.



* * *
Сред гробницата тъмна на скръбта,
където мен Съдбата заточи ме,
където лъч не трепва и Нощта
е господарката със странно име,

а аз - художник на насмешлив бог,
осъден да рисувам върху мрака;
където сам като готвач жесток
сърцето си варя, че глад ме чака,

понякога пристъпва нежна, кротка
виделина - тъй както днес проблясна!
И докато израсне тя - една! -

по леката й източна походка
познавам свойта гостенка прекрасна:
макар и черна - все пак светлина.


* * *
Духът от мрак и светлина
на себе си е огледало!
Бездънен кладенец, начало
на всяка Истина - с една

звезда, насмешлив лъч в теглото
и факел в ада, пълен с чар,
триумф, утеха сред кошмар,
проблясъкът на съвест в Злото!

Шарл Бодлер

из "Цветя на злото"

петък, 6 април 2012 г.

Unde venis et quo tendis?*

Крача през времето.
Стъпките ми отекват в пространството.
Идвам ли или си отивам?
Все едно.
Важното е да не спра.
Крачката ми е уверена.
Стъпката твърда.
Така се ходи по пътя, който води наникъде…
Моят път…
Крача през времето.


* Откъде идваш и къде отиваш?

петък, 9 март 2012 г.

...










"На суша
лодките са други същества.
Лежат
и лъжат,
и си вярват,
че са изхвърлени от бурята.
А всъщност 
са изхвърлени от употреба."

Любомир Левчев

Two Steps From Hell

He Who Brings the Night


понеделник, 13 февруари 2012 г.

...


Натирих думите. Не са ми нужни вече. След толкова еквилибристики словесни се изхабиха. Посивяха. Станаха безлични. Почти ми заприличаха на чалга. Не са ми нужни тези думи, които като пепел посипват времето и го обездушават... и заличават всичко живо. Не са ми нужни –
Те са мъртви.

Не мога с тях да облека напиращия зов на неизбежното. Не мога да разкажа лудостта на дивата вода, отдадена на стръмното. И пагубната страст, с която утолява жаждата на онзи зъбер, врязващ се до край в целостта й, превръщайки я в кипяща ярост. Ни алчността му ненаситна да пие всяка капка, пронизвайки я с гневно нетърпение. И как, обсебен от желание, прониквайки във всяка нейна фибра, разкъсва я до голота. Как търсейки най-тъмната й глъбина, забива я в себе си до края... и как умирайки долавя меките пулсации на нейното присъствие в себе си. Как дъх не му оставя сладостната болка от рязкото пропукване в недрата му. Как точно там – в разломите му, разлива се със сласт в струи топли дивата вода и с апетит на хищник го приема безостатъчно... и го връхлита пак – като убиване... И как помела всички граници, чертаещи уж безопасни територии, примира в удоволствието да я обладават... И всеки допир е едно-единствено унищожително усещане, преплело болка и наслада, обич и омраза, мощ и слабост, нежност и свирепост... и гибелно желание за смърт... и за живот...

Не са ми нужни думите. Достатъчно ми е едно усещане...
Усещането ми за теб.

неделя, 12 февруари 2012 г.

One Moment In Time





Една частица време

Всеки ден, който изживявам
искам да бъде ден,
в който да вложа най-доброто от себе си.
Единствена съм, но не и сама,
а най-успешният ми ден предстои.

Разбивах сърцето си при всяка спечелена битка,
за да усетя сладостта от победата,
сблъсквах се с болката,
падах и ставах,
преминах през всичко,
това толкова много ми напомня.

Искам само една частица време,
в която да съм повече от това,
което мисля, че мога да бъда.
Когато изгубя тръпката да мечтая,
когато всички отговори са ми ясни -
дай ми една частица време,
в която да бъда галеница на съдбата,
в тази частица време,
ще почувствам,
ще почувствам вечността!

Живеех за да бъда най-добрата,
искам всичко, няма време за губене.
Предначартах си планове
и сега държа своя шанс -
тук, в ръцете си.

Искам само една частица време,
в която да съм повече от това,
което мисля, че мога да бъда.
Когато изгубя тръпката да мечтая,
когато всички отговори са ми ясни -
дай ми една частица време,
в която да бъда галеница на съдбата,
в тази частица време,
ще почувствам,
ще почувствам вечността!

Ще си победител за цял живот,
ако сграбчиш тази частица време
и я направиш своя блестящ момент!

Искам само една частица време,
в която да съм повече от това,
което мисля, че мога да бъда.
Когато изгубя тръпката да мечтая,
когато всички отговори са ми ясни -
дай ми една частица време,
в която да бъда галеница на съдбата,
в тази частица време,
ще бъда,
ще бъда свободна!