Не знам дали има „по-кофти тръпка” от тази да се усетиш жалък победител. Това си е като да се изтапаниш тежко въоръжен и да стреляш по кокошките в курника. Както и да пробваш да го преглъщаш – все ти разваля вкуса.Чак ти иде да се саморазвееш като бял байрак (да си жалък пораженец е някак си в реда на нещата). На тези разхвърляни мисли ме наведе една реплика-равносметка: „Капитулацията беше толкова бърза и пълна, че ме лиши от удоволствието да победя.”.
Все си мисля, че не е крив, този, който е забил лопатата в земята, а онзи, който сам се е закопал с нея, „доказвайки” колко чевръст е. От опит знам, че никой не е застрахован срещу подобен сценарий. И на всички, които ще рекат сега – е чак толкоз не бих изглупял, искам да споделя, че според мен, самозакопаването изобщо не е привилегия на глупаците (на тях всъщност никога от нищо не им пука и дори в затрупването ще намерят повод за радост). До подобен резил обикновено води Его-то, струва ми се. И дали е изпаднало в „завидна” самодоволност и си е самоповярвало до край, дали се е надценило или е подценило другото Его, или пък просто не успява да владее емоциите си и реагира като питек, няма никакво значение – оправдание винаги може да се намери – то е като задника – винаги с нас и винаги готов за употреба.
Друг е въпросът, кой как приема резултата от собствените си деяния. Поне на мен, крайно тъпо ми звучи, да ревнеш, че си жертва, ако сам си поработил здраво с въпросната лопата. И излишно-смешни са всички последващи от това действие скимтежи. Защото си имал избор:
- Да подминеш лопата.
- Да закопаеш, този, който ти я е подал.
- Да се закопаш сам.
- Да хвърлиш прах в очите на всички.
Вероятно има още много възможни избори, но да се ползваш от тях, е въпрос на собствена яснота за Целта, ако не тази с главната буква (наясно съм, че стратегията е висш пилотаж и малцина са избраните, да летят толкова високо) – твоята лична поне. Пък, ако се случи да се объркаш нацяло, изпадайки в безтегловност – винаги можеш да сътвориш от дефекта – ефект и да се огледаш за друга възможност – такава винаги има, стига да ти стиска да я грабнеш.
И от друга страна, продължавам да си мисля, че съвсем неуместно е чувството на вина за това, че опонентът ти се е оказал не рицарят в блестящи доспехи, а курешката на рамото му.
