Прощавам си. Време е.
Твърде дълго непростеното ме държа в ступор.
Простих си... най-сетне.
Дишам!

25 август (подранила публикация)

Обичам го този мъж*.
Обичам го така, че не помня дали изобщо някога съм обичала
някого другиго. Цяла вечност се гледаме
с еднакво сини очи и още по-еднакъв поглед.

Стига толкова.

Продънена е бездната.

Камбаната е без език –

не я люлей – намерих си душата.

Донесе ми я бурята

с онази капка дъжд, 

откъсната от миглите ти в мрака.

... и няма йота истина в твърдението, че "KYDETO SA GORELI KLADITE DO PYLNO IZGARQNE 6TE IMA PEPEL...A SLED TOVA OT

NE4IQ SYLZA 6TE SE VYZRODI FENIKSYT..."

* Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна.:))))

изотникъде с любов

Писма от отвъдното. Това беше първото, което ми дойде на ум, когато по някакъв необясним начин в телефона ми се появиха цели 17 съобщения, изпратени ми през 2010 и 2011 година. Не, не е отвъдното - Бездната е. Усетила ме е. Случи се на 4-ти, а аз още чета, препрочитам и не вярвам на очите си... а телефонът ми дори не въздъхна...

И все си мисля за онези врати, които веднъж отворени никога не могат да се затворят... колкото и усилия да полагаме в тази посока.

Честит ми Рожден ден!

Докато чаках дребната да излезе от урок днес сутринта си намерих 5 четирилистни детелини в тревата край пейката. Едната подарих на девойката от сладкарницата, когато си купих торта за утре. Останалите прибрахме у дома. Много късмет било - вятър и мъгла... щом дори единственото, което искам, не мога да си организирам. Да си имам късмета просто!

Бурята дойде страховита. Светкавиците продъниха небето и го сляха със земята. Тътенът на гръмотевиците отприщи яростна вода. 
Случи се бездна. 

Вече е тихо. Виждам луната в прозореца. 
Половин луна е. 

Искам да ти кажа...

* * *

Перифразирайки Сароян, бих казала, че това е нещо като цвете, нещо като нож... Нещо като дъх... Изобщо нещо като нищо на света! Но е специално, въпреки нестройната компилация:)))

"Посади дърво. Всяко засадено дърво набавя кислород за двама души до края на живота им."

Посадих седем дървета. Задушавам се.

...

* * *

„Кога се превърна в жена, която чака?” Тази реплика от някакъв коледен филм, ми подейства като звучна плесница, която направо ме ококори.  Сякаш мен попитаха. Чак яд ме хвана. Не на питането, а заради невъзможността да отговоря на мига. Да върна шамара, както се полага. Това беше втората плесница, която сама си отвъртях. Но пък така ми се пада, като се разлях и зяпах сополиви филмчета, както се полага по времето на този празник, вместо да изляза да се маскирам като снежен човек, заривайки се в преспите. Цяла година се извъртя от тогава… Макар и съвсем метафорично казано, защото на практика са известно количество дни – нали беше Коледа, а от нея до Новата година не е много времеJ))) Но пък, иначе погледнато, си е направо точна фразата за извъртането на  цяла година. Забравях и си спомнях за тези две плесници, и се опитвах да намеря отговор – моя отговор. Отне ми цяла вечност сякаш, докато се самообърна с хастара наопаки, тършувайки за него. Накрая естествено го изрових. Кога ли – тогава, когато осъзнах факта, че понякога думите са единственото, което имаме, но и от тях е нужно  да се лишим. Да обезличавам думите ме е срам. Да ги пусна иззад зъбите си би било непростим грях. Даже вече не усещам болката в челюстта си. Всъщност не усещам нищо. Чакам... Годо.

Може и просто да си въобразявам, че чакам. Това би било много тъжно.