...

* * *

„Кога се превърна в жена, която чака?” Тази реплика от някакъв коледен филм, ми подейства като звучна плесница, която направо ме ококори.  Сякаш мен попитаха. Чак яд ме хвана. Не на питането, а заради невъзможността да отговоря на мига. Да върна шамара, както се полага. Това беше втората плесница, която сама си отвъртях. Но пък така ми се пада, като се разлях и зяпах сополиви филмчета, както се полага по времето на този празник, вместо да изляза да се маскирам като снежен човек, заривайки се в преспите. Цяла година се извъртя от тогава… Макар и съвсем метафорично казано, защото на практика са известно количество дни – нали беше Коледа, а от нея до Новата година не е много времеJ))) Но пък, иначе погледнато, си е направо точна фразата за извъртането на  цяла година. Забравях и си спомнях за тези две плесници, и се опитвах да намеря отговор – моя отговор. Отне ми цяла вечност сякаш, докато се самообърна с хастара наопаки, тършувайки за него. Накрая естествено го изрових. Кога ли – тогава, когато осъзнах факта, че понякога думите са единственото, което имаме, но и от тях е нужно  да се лишим. Да обезличавам думите ме е срам. Да ги пусна иззад зъбите си би било непростим грях. Даже вече не усещам болката в челюстта си. Всъщност не усещам нищо. Чакам... Годо.

Може и просто да си въобразявам, че чакам. Това би било много тъжно.