Моето светло кьоше

Хората са светли и имат
по едно тъмно кьоше.
А аз наопаки.
Тъмна съм,
ама чак индигова,
но пък си имам
едно светло кьоше.
Мое и истинско.
Вдълбало се е удобно –
на пирамида прилича.
Не знам за какво ми е.
Но си е мое и го обичам.
И ми е хубаво, когато
понякога го поглеждам в очите.
А то, милото, ми се хили,
въпреки че все го забравям.
То затова е и светло,
и ми прощава,
защото хич не му дреме
когато го подминавам.
За отмъщение ме препъва,
проклетото,
или ме сръчква –
особено като ми е мръчкаво.
От него няма
ни мърдане,
ни отърване.
Нали е кьоше – край и точка.