Молитва за дъжд

Ама съм се размазала... до последно... Така съм се размазала, че чак съм се разляла... Втечняване му е майката. Особено в жегите, дето са ни напълзяли. То капка не изцедиха тези облаци случайни. Стиснали са кълки и нищо не пущат… ни капка. Ама що ли им се чудя. И аз така. Стиснала съм ги тези зъбя и само някое проскърцване неуловимо се дочува – за тез, дето имат уши. И не пускам. Нищо не пускам от мене си. Камо ли капка. А пък те, капките, като са ме напънали изотвътре... аха да прелея. Ама не. Имат много здраве от мене! Тия капки там ще си седят. Където им е мястото. Щото още не им е дошло времето. Ще седят и ще напъват. И толкова. А като им дойде времето ще ги пусна. Та ако ще всичко да пометат и да изровят земята, дето се е напукала от жажда. Да ровят и да оставят диря. За да мога да ги настигна, когато ми е нужно. А аз ще ги търся тихо и леко ще пристъпям – като нестинарка... и ще стигна до тях. И като ги намеря отново, просто ще се дам… Да ме прегърнат... Цялата... Та ако ще и да се удавя!