По Стайнбек

„Да можех
да те сложа в клетка
с един милион мишки
и да те оставя
да се забавляваш...”
Джон Стайнбек

Да можех, ама не мога. В клетката съм аз. Как се озовах там ли? Ами подгоних една мишка. Ама не каква да е мишка – ами една такава полу-мираж с огън в очичките. И докато се усетя Мишка и Аз в клетката, а катанеца щракнал. А като се окопитих си рекох – може една да е мишката, с която ще съпреживявам, но и тя ми стига – нали сама си я избрах. А и малко по-малко разбрах, че тя, милата, не отстъпва по нищо на цяло племе, дето като е накуп се вканибалява. В конкретиката обаче, като няма себеподобни да се вихри като канибал, моето мишле гризе от мене. Е нищо де – ще речете – колко пък може да сгризе едно мишле... Пък и като съм си врътнала ключа изотвърте на пустата клетка ще си трая и ще пускам кръв, че инак като нищо съм останала и аз с мъртво и добре вмирисано мишле в джоба. Само за едно ме е яд. Ненаситна е проклетата. Вероятно от вродения и напълно неосъзнат повик на генетичната памет, дето й шушне, че трябва да се яде … ама много и изобилно. А то като се подава много и изобилно на „входа”, такава е историята на „изхода”... И ето ти проблем! Твори що твори, миличката ми съкафезничка и току драсне и се покрие от срам след натвореното. Ама в най-тъмните доби потъва, докато не мина да почистя. И претенциозна – до блясък трябва да е олизано! Като й размахах пръст, хукна през глава и набързо организира цяла фирма по собствена чистота! А тя – пак в дълбочини незнайни набутана. Естетка ми е тя! Мрази да й е мръсно и пошло, ама след поредната оргия канибалска и изобилна, дето си е спретнала. Мирува кротко и чака новия червен килим. Умница! Как да не я обича човек! Една такава напета и полиглот – когато се налага – мърка! Ей затова не ща да я слагам в една клетка с един милион мишки! Пък и докато си другаруваме ме научи на нещо много важно – да се забавлявам – каквото и представление да ми спретне – нищо, че е само една. И затова няма да я убия!