Звукът на тишината

Парижкият дъжд. Той единствен успя да отмие любовта на художника, заличавайки образа тихо, сълза по сълза... и отнесе я в Сена. И дали го спаси или го уби, никой не знае.

Много дъжд се изля. Страшни бури вилняха. Ветрове разпиляваха въглени живи. В горски мъхове, в пясъци трънени и по урви скалисти ходилата се спъваха. Всяка стъпка е белег от кръв, доброволно пожертвана с мисълта за спасение...  Колко лутане беше по пътя през нищото. Не помогнаха клетвите, нито молитвите. 

Бяг. Неистов. Жесток. Невъзможен. До мига, в който пътят изчезне, забулен в мъглите на бездната собствена. Точно там – по средата – клади са още очите. Дробовете се гърчат без дъх, а вените спят, да не будят сърцето. А спасение няма. 

Грандиозно фиаско... и до смърт уморени спасители, разкъсвани от тишината.

Requiem For A Dream

Разпилях се.

Цялата.

По пътища. В очаквания. В надежди. В сънища.

Ветровете ме носят – прашинки пепел, копнеещи  докосване.

Водите ме галят – частица по частица, в опит да изгладят режещите ръбове.

Ефирът пази дъха ми – спрял в желанието.

Времето крие онези 21 грама мен – спящи в Бездната.

Разпилях се.

В една мечта – мир на праха й.

Понякога, някой ми липсва... много...

Страшно ми е, че вече не мога да плача за него.