Парижкият дъжд. Той единствен успя да отмие любовта на художника, заличавайки образа тихо, сълза по сълза... и отнесе я в Сена. И дали го спаси или го уби, никой не знае.
Много дъжд се изля. Страшни бури вилняха. Ветрове разпиляваха въглени живи. В горски мъхове, в пясъци трънени и по урви скалисти ходилата се спъваха. Всяка стъпка е белег от кръв, доброволно пожертвана с мисълта за спасение... Колко лутане беше по пътя през нищото. Не помогнаха клетвите, нито молитвите.
Бяг. Неистов. Жесток. Невъзможен. До мига, в който пътят изчезне, забулен в мъглите на бездната собствена. Точно там – по средата – клади са още очите. Дробовете се гърчат без дъх, а вените спят, да не будят сърцето. А спасение няма.
Грандиозно фиаско... и до смърт уморени спасители, разкъсвани от тишината.
Грандиозно фиаско... и до смърт уморени спасители, разкъсвани от тишината.
