...

Нощ е. Моето време. Мигове на индигов мрак и пурпурни отблясъци. Тихо е.
Тази нощ не е от хубавите. Тя е от онези, които полепват по прозорците и свиват пространството до светлината на нощната лампа. Мракът е толкова гъст, че не съзирам светлините на прозорците отсреща. Толкова лепкав е мракът тази нощ, че едва успявам да си поема дъх. И създава усещането, че се намирам в средата на Нищото…

А може би съм точно там. Знам ли. Някой тази нощ не спи. Още някой. Дали и край него мракът е гъст и лепкав… Дали го души?! Дано не е така. Заболя ме тази нощ. Много. Почувствах се жестока. И много грозна. Чудно е как няколко думички могат да те обърнат с хастара навън. И да ти върнат всичко онова, от отсъствието на което се чувстваш толкова празен… Толкова измислен и фалшив… Почти сламен.

...А мракът е все така гъст и лепкав. И още по-индигово мой, докато минавам през него, за да го опазя в себе си.