Умирам,
когато ми се случи да ме препъне
сиянието меко
на фината патина, с която времето опазва ценността.
Тогава спирам.
Спира и дъхът ми.
За цяла вечност...
И струва си.
Да!
Струва си
да се пресегна.
Да отворя криптата
и да извадя чашата бездумие,
за да я поделя.
И да отпивам бавно...
потъвайки в матовия пламък на греха.
Дълбоко в бездната,
опазила светлика в мрака... където
болката разкъсва
и кръвта е истинска -
с цвят индигов...
преди разсъмване.
Това си струва да платя.
И да умра.
И не!
Не струва!
Не струва пукнат грош лъскавината под прожекторите.
Тя винаги е само слуз, олепила в гъсто-лигав блясък пустотите тенекиени, кънтящи от скимтеж...
P.s. Всеки има своята цена. Благодаря на мене си, че моята не се изчерпва с крясъците на ято пощръклели свраки. И че не се нуждая от побесняла глутница на помияри, за да съм жива!
Няма коментари:
Публикуване на коментар