c'est la vie

Днес изхвърлих любимата кукла на дъщеря ми. Сега тя плаче. Ще плаче и после. Ще плаче и утре. После просто ще се умори да плаче. Просто ще пресъхне, като ням кладенец, обитаван от ехото на любимо отсъствие...

Защо я изхвърлих ли?

Защото се уморих да я лепя и поправям – отново и отново.

Малката ми дъщеря толкова обичаше тази кукла, че я носеше навсякъде със себе си. И толкова й се искаше да я опознае – цялата и изотвътре, че все намираше как да направи поредната пролука, в куклата, за да види какво точно крие вътре в себе си. После плачеше, че куклата я боли, там където е счупено. И от обич сбираше дори и най-дребните парченца от счупеното място в шепите си и ми ги носеше, за да ги залепя. За да оздравее куклата й. А аз сядах и започвах да лепя. Бавно и внимателно, за да си напасне всяко парченце с другото, както е било преди счупеното. Понякога ми отнемаше дни да наредя всяко късче и така да го прилепя към следващото, че да не личи къде е зеела грозна дупка. Накрая вземах памуче и спирт, и започвах да изтривам леко и търпеливо всяка неравност, причинена от лепилото. И така, докато не стане като нова. Като преди това. Почти успявах да получа идеален резултат – почти. Куклата си беше пак същата като преди – само дето някъде по нея имаше още една паяжина от белези на съшиване. Толкова фина, че почти не се забелязваше. Почти. И след всяко оздравяване казвах на дъщеря ми, че е нужно да бъде внимателна когато докосва крехките белези на паяжинките, защото въпреки, че изглежда зараснало, това място не е заздравяло… Пет години. Толкова време събирах и лепих. Не защото не можех да купя нова кукла, а защото това беше любимата кукла на дъщеря ми. Любимата играчка на по-добрата част от мен. А и това я научи да се грижи за куклата си. Да внимава за нея. Да не й причинява още и още белези. Малката ми дъщеря се научи да пази. И я пазеше любимата си кукла, и внимаваше да не я счупи. До снощи. Снощи реши да танцува с куклата си – нищо ново. Но така завихри танца, че се строполи... точно върху любимата си кукла. И това не беше нещо невиждано. Само дето като стана се оказа, че в личицето на куклата зее дупка вместо синия усмихнат поглед... Пак събра парчетата – внимателно и грижливо... и ми ги остави на бюрото. После заспа – мълчалива.

Тази сутрин погледът ми се залепи за зеещата празнина вместо лице. Едва си преглъщах кафето, докато се опитвах да преместя очи. Затворих ги. Толкова грозна безнадежност ме прегърна докато гледах в счупеното лице...

Допих си кафето. Станах, събрах парченцата в шепа, взех куклата и отидох да я изхвърля – в контейнера отвън. Сложих я там, за да спра себе си. Сигурно до довечера щях да размисля и да започна да я редя отново и пак. И си знам, че щях да я сглобя почти съвършено. Почти. Само тънка паяжина на неуловими белези щеше да напомня за злополучния танц. Но тя никога нямаше да е цяла вече. И щеше да се наложи да я поставим някъде, само за гледане. В това няма смисъл.

Студено ми е.