Днес е денят, в който по традиция би било редно да сведем глава. Денят, в който по традиция по-малките целуват ръка на по-възрастните, за да поискат и да дадат прошка. Колко от нас ще го направят? Колко от нас изобщо ще си спомнят, че това е денят за прошка? Денят, в който могат ако не друго, поне да почетат традицията българска, защото как да научим децата си на добри неща, ако сме забравили корените си?! Поне това бихме могли да направим – да им го покажем, може пък те да го запомнят и да го съхранят, за да не се загуби онзи дух, който ни е толкова нужен и който ни прави хора. Нали за това са традициите, за да ни учат и да ни напомнят да бъдем малко повече човеци.
Аз пък си мисля, че всеки един ден е подходящ да простиш и да поискаш прошка. Съвсем не е нужно да чакаме да настъпи вечерта на Сирни заговезни, за да признаем, че сме сгрешили. И да поискаме прошка. Друг е въпросът дали изобщо си даваме сметка, че не сме били прави. Или, че сме нагрубили някого, че сме обидили. Може би много пъти дори не разбираме, че сме наранили някого. Това обаче не означава, че не сме го направили. Понякога, една наша съвсем невинна наглед шега, може да прозвучи като плесница за другия. Затова не е лошо да сме внимателни. Но това е повече пожелание, отколкото реалност днес. И пак като пожелание, се надявам никой да не затваря обидата в себе си, а да каже – от това ме боли. Струва ми се, че само така можем да научим как да не раняваме другия. Защото няма как да знаем какво се случва в нечие сърце. Понякога е трудно дори в собствените си сърца и мисли да се ориентираме, а камо ли в чуждите, дори те да са ни безкрайно скъпи. Иначе казано, пожелавам си, когато някъде съм сбъркала да ми го покажат на мига, за да мога да поискам прошка и да не бъда груба отново. Пожелавам го и на всички вас. И защото си знам, че съм един от най-грешните хора на тая земя, се надявам да ми простите за волните и неволни грешки. Аз отдавна всичко простих. Надявам се само и на себе си да простя някога.
Няма коментари:
Публикуване на коментар