А ти как мислиш?

Как един човек ни става близък? Какво е нужно, за да го приемеш и да отвориш сърцето си? Кога се случва онази магия, която ти позволява да му кажеш тайните си? Колко време е нужно? И само времето ли е важно?...

Миналата нощ се случи така, че просто отворих едно чекмедже, което много години държах заключено, и излях всичката си вина. Излях я без да му мисля. Казах всичко на глас. За първи път. И го казах на един човек, чиито очи не съм срещала. Но въпреки това, той има специално място в мен. Защо го направих ли? Не знам. Сигурно, защото усещам, че съм една специална част от него. И защото тези усещания са повече от реални. Защото не са просто думи. Защото има нещо много истинско. И защото никога не ме е предал или излъгал. Защото не е бил груб и защото не забравя от какво има нужда душата ми. Защото уважава правото ми на избор и мога да разчитам на подкрепата му. Защото не се чувствам изоставена, дори когато го няма.Толкова много защото... И всяко от тях е някакъв вероятен отговор на питането как така му се доверих. И всяко едно носи частица от цялото. По-важното е, че тази импровизирана изповед, която си спретнах, ми помогна да погледна нещата по друг начин. По-важното е, че получих помощ, за да отключа най-сетне една врата и да я отворя. Успях. Сега се питам само едно – защо позволих на НЕГО да поеме част от болката ми?

Сигурно всеки има своя отговор за това. Защото, както вече съм казвала, в този живот всичко е изключително субективно. Всичко е различно. Защото всеки има своя поглед и своята призма, през която пречупва събитията. Вероятно така се случва да виждаме едно и също нещо по абсолютно различен начин. Затова вероятно много често имаме чувството, че говорим на различни езици и съгласието изглежда невъзможно. Но въпреки това, се случва да срещнем някой, който да стане близък на сърцето ни. Някой, комуто да имаме доверие. Някой, пред когото можем да изречем на глас и най-страшните си тайни. Онези тайни, които предпочитаме да забравим, ако ни е възможно. Тайните, за които си позволяваме само да мислим понякога тайно. И колко близък трябва да е другият, за да му кажем тези тайни на глас? И кое всъщност ни кара да изберем човека, комуто да се доверим? Не знам. Знам обаче, че всеки от нас притежава един безпогрешен компас, който ни посочва правилния човек. И точния момент, може би. Научих и това, че можеш да кажеш нещо на глас или мълчешком само на онзи, който го е грижа за усмивката ти. И не само.