Когато сме безсилни да се справим със собствените си чувства… с онова, което къса по частица от нас всеки следващ миг… с онова, което дращи и не дава покой дори и в съня, и с което знаем, че няма да се справим дори и в смъртта, повечето от нас стават жестоки. И колкото по-безсилни се чувстват, с толкова повече ярост се вихрят в най-гнусната жестокост… с едничката цел да ранят. Да изцедят кървави сълзи. Да мачкат и да убиват бавно и мъчително… точно така, както те самите се измъчват, давещи се в безсилието да спрат и да кажат на глас – „Стига! Аз съм достоен човек и няма да причиня такава гнусотия поне на себе си!” И колко малко са всъщност тези, които могат да си спестят подобно унижение… Колко са тези, които няма да паднат толкова ниско?! Толкова малко, колкото са онези - другите, които могат да си признат, че ги боли и им е безумно без някого… и пред себе си, и пред другия. Онези, които могат да кажат на глас или на лист „Обичай ме, въпреки мен дори!”.
Чии са капките кръв попиващи в пръстта?! Това там не е моята кръв. Твоята е, дори и да не искаш да си признаеш… тя чертае пътя ти.
Преди 13 години
Mislish li che tejestta na priznanieto te oblekchava?I da go priznaesh priznanieto,dali shte byde chuto i procheteno.
ОтговорИзтриванеBezumnostta e v jelanieto da vyrvi6 po kyrvavata dirq i da chetesh boleznenite i poslaniq.
Проблемът обикновено е дали ще бъде разбрано, а като си кажеш определено не ти тежи повече. Поне ще знаеш, че си опазил достойнството си и не си изпаднал в тъпата ситуация да си плюеш на муцуната и да се вцървулиш докрай, обиждайки и себе си и другите, които са те приели като стойностен човек, Ванюшка, а на мен ми стига да спестя евентуалната си собствена цървулщина и на мен, и на вас, щото е кофти да ти замирише на долнокачествена гума.
ОтговорИзтриване