Случайни мисли

Никой от нас не иска да се чувства просто мръвка. Всеки иска да знае, че този, когото ще пусне до себе си има грижа към сърцето му. Затова се вкарваме в разни тъпи ситуации и филми. Затова после боледуваме дълго и изтощително... А колко по-лесно би било, ако просто сме истински. И ако не ни е страх, че ще ни наранят. Защото сме толкова преходни. Толкова временни. Толкова раними, че не си струва да сменяме маска след маска само за да опитаме да защитим незащитимото. Изключително първобитно звучим предполагам. И много глупаво... но това сме ние. Страхът продължава да е движещата ни сила. Злобата, нашият основен аргумент, а егоизмът ни е само подправката в цялата тази отвратителна каша, която бъркаме ден след ден. Резултатът е налице – лъжи. Безкрайни и непознаващи граници лъжи.
Не мога да си позволя да изпадна в ситуацията на страхливец. Това ме обижда. Обижда ме повече от отношението на страхливците към мен. Всяко зло, на което сме способни е мотивирано от страх. Не мога да бъда зла. Просто защото не се страхувам. Мога да поема отговорността за всичко, което съм направила, правя и ще сторя в живота си. Не мога да броя на дребно. Не мога да мъстя. Или да съм безотговорна към нечие сърце. От моето е останало толкова мъничко... то е повече белег, отколкото сърце, но научи най-важния урок в този живот – ДА ОБИЧА!!! Без страх. Без задни мисли. Без егоизъм. Без да очаква обич в замяна. ПРОСТО ОБИЧА. Може би моят белег ще научи някого да обича по този начин. Дано. Защото всички ние имаме нужда да знаем, че ни обичат. Да знаем, че някой го е грижа за нас. И да знаем, че ако умрем, ще има някой, който ще ни донесе едно бяло цвете с много листа... Аз знам, че има кой да го направи за мен. Това е повече от всичко друго. Най-големият страх е страхът от самотата. От това, че няма да има кой да ни донесе едно бяло цвете…... тогава, когато вече няма да могат да ни наранят.