***

Празна съм. 

Като ограбена църква

с пробит покрив. 

Толкова пуста и стара, 

че дори гарван 

не каца на 

ръждясалото разпятие. 

Стоят достолепно само едни стени. Зидове силни, устояващи на ветрове и порои. Пропукани от слънце. Притихващи в безлуние. Стени, надживели времето. Втъкали душата ми в нишката между тук и отвъд. Обгърнали плътно тишината в мен и пиещи тъгата ми – мълчат в невъзможност да ме прегърнат… още по-малко да ме опазят… Камък върху камък и още, и пак… Студ, бездихание и липса на пулс… парчета жива вечност с изрисувани чудеса… Чудеса, били… някога... преди. Пронизват ме силуети олющени с едни очи – големи и питащи. Режат и питат – Защо?!...

А аз не знам. Не знам.

Аз нямам какво да им кажа… кънтя от бездумие… като залюляна камбана с откраднат език…

... или по-скоро като камбана, която никога не е била залюлявана...