...

- Бях невъзможно дете... Добре, че моите не са като мен. - това казах днес (всъщност вече вчера) на един приятел, който беше наблизо, докато в главата ми се щураха безпосочно какви ли не дивотии, сътворени в детството... Облите грамадни камъни и вирът под тях, гневният поглед на батко, че му плаша рибата от скука, една пожертвана за „каузата” коса, малко вечност, много грях... Седях на пейката под прозореца, от който някога, (толкова отдавна, че бях дори забравила) благи очи ме надзираваха строго какви ги творя, и кротко пушех поредната цигара - толкова пораснала и отговорна, че чак ме заболя, когато трябваше да покажа къде точно да бъде сложен капакът на един ковчег и да се погрижа вятърът да не го събори. И усещах толкова безусловна любов и приемане, че дори не можах да се разплача... а нещо много нежно, притича за миг, нещо толкова искрено и ненатрапчиво, като искра от дяволито намигване на невъзможно хлапе... събрало всичката ми наивност в цяло. Благослових го с целувка, а то ме предаде веднага, изчезвайки в къпиновия храст в средата на градината... Чувствам се почти толкова предател и още малко беглец, че не успях да остана до края... децата ми, живите, ме очакваха... сега те спокойно спят, а в гърлото ми е заседнала мисълта за спящия недоизпратен.