По пълнолуДие

Посрещам пълнолуДието свое, под благостта окръглена на пълната луна.
Събирам в шепа думи.
Познато-непознати.
Думи скрити.
Останали недоизказани.
Очаквани и недочакани.
Спестени.
Неизречени.
Защо ли?!
За какво?!
До бяло светят пръстите ми стиснати. Това е то – пропуснах да ги изрека. От глупост ли, от гордост ли или от страх да не порежа някого... сега е все едно. Боли ме челюстта от нечовешкото усилие да озаптявам бесовете си.
Няма да ги пусна!
Завивам се по навик в скъпи спомени.
На топло.
В дълбокото.
Там, дето тишината е пропита с уханията на нощта. Където образи далечни и толкоз близки, в миг припламват и угасват в съсък. И ме намират в гъстото индиго, целуват ме и тръгват пак нанякъде... Помагат ми да не загубвам крехкото си равновесие в щедростта на пълнолуДието си. Обичам ги. Изпращах ги и ги посрещах. Посрещам ги и ги изпращам още... А те си тръгват и се връщат неочаквано. Понякога приличат на внезапна буря. Понякога присядат тихо в мрака. Сърцето ми навярно само може да отброява тихите им стъпки, които ми напомнят на капчука пролетен. Капчукът неуморно пазещ ритъма – чук-чук, чук-чук... Дали брои? Дали отмерва мигове?! А може би е влюбен в песента на своите си мисли...

А в моята глава нестройни звуко-мисли се гонят в дисхармония. Не мога и не искам да ги уловя. Оставям ги да скитат безпризорни. Да водят свойте битки. Да трупат белезите си. Да помъдряват. Да се завръщат в предродилни болки. Да ме болят и да се раждат.

По пълнолуДие.