Струва си...

„Свободата, Санчо, е на върха на копието.“
Мигел Сервантес, „Дон Кихот”











Дадена ни е Свобода. Свободата да изберем. Да вярваме или не. Да учим или не. Да мислим или не. Да оставим в страни собствената си камбанария и да погледнем нещата и под различен ъгъл или да стискаме кривото си огледало и да отричаме всичко извън образа в него. Всеки крещи – „Аз съм различен! Аз съм истински! Аз виждам нещата в цялост!”. И освен единия крясък друго няма. Другото е пустота и рамки. И не е странно, че само шепа хора наистина се ползват от Свободата на избора. Свободата, е състояние на Ума. Свободата е състояние на Духа. Свободата е онова, което ни пази от подлизурстването, низостта, гъзолизничеството, овчедушието, еднаквостта етикетирана, простотията, пошлостта, парвенющината, предателствата... Всички тези думички са крайно недостатъчни, но се опасявам, че няма да ми стигне един живот, за да напиша и останалите. Свободата е обратното на това да си прошнурован, подпечатан и описан стриктно, и натикан в третото кьоше, на шести рафт. И да не смееш да помислиш дори да надигнеш глас срещу което.

Обратното на Свободата ни пречи да слезем от собствената си камбанария и да се покатерим на друга нечия, защото си е риск и неудобство. Трябва да ти стиска! И да знаеш, че понякога си струва да забравиш за удобството. Удобството, което се изчерпва с лепкавостта на собствените ти нечистотии, натрупани във времето. Оставащи, естествено незабелязани... Удобството, да вдигнеш пръст и да разстреляш някого отсреща, докато се тровиш в мислите си, дето са се пръкнали от „аргументи”, поднесени ти услужливо от избирателните ти до болка сетива. Идилия! И глухота, и слепота, и безконечие бездушно.

„Свободата, Санчо...”

Свободата е отсъствие на граници. И струва си, наистина си струва, когато те подгони жажда, да пиеш изворна вода. Когато нещо в петата ти боде, да спреш и да помислиш, струва си. Струва си, да пуснеш кръв дори, нанизвайки се на върха на острието, на копието Донкихотовско. Струва си, да си признаеш, че си сбъркал, било от нежеланието да се вгледаш надълбоко или от простичко невежество. Струва си да се преглътнеш и да попиташ, щом не знаеш. Защото няма нищо унизително да си удариш два шамара, за да изпълзиш от собствените си заблуди.

Останалото си е просто вятър и мъгла...